Батето. Том 1

Състояние: Много добро
Забележка: Към отлично. Здрава, без забележки по текста.
Издателство: Труд
Град на издаване: София
Художник: Людмил Веселинов
Наличност: singular
Ширина (мм): 130
Височина (мм): 200
Дебелина (мм): 22
Корици: Меки

"Мемоарите са най-долнопробното нещо, което човек може да опише, ако не погледне честно на цялата работа.
Защото се опитва да вкара времето в себе си, а не себе си във времето.
И това натикване на времето в себе си какво ражда?
Ражда бандата на репресираните и дружината на активните. Раждат се Пионерите априлци и Бандитите демократи. Останалите се правят на децата на лейтенант Шмит. Имам предвид в мемоаристиката. А Времето продължава своя ход... "
*
"Ако все пак тази книга се получи, всяка страница трябва да започва с "Не съжалявам! ". Отделно трябва да има и една глава, в която ще пише само едно "Съжалявам! ". Съжалявам, че все пак съм работил нещо, вместо да си гледам живота! "
*
"Мемоарите не са това, което съм аз, а хората, с които съм бил. И тези, които съм пропуснал, няма да е зле да ми се обадят и да станат обект на моята ирония. Но това, което знам за мемоарите, е, че човек трябва да разкаже за хората и за приятелите, с които е живял. Защото, няма ли ги тези истории и хората - все едно че го няма и човека, няма нищо. "
*
"Аз съм я казал моята епитафия, те са я публикували няколко пъти.
"Всеки на гърба с кръста си по житейската голгота, а аз - на гърба на тъста си! "
За което Любо Левчев каза:
- Талантливо е, но е пошло!
Викам:
- Не е талантливо, ама е истина! "
И още един цитат:
"Аз съм от Ючбунар, от кюмюра, не съм дете на червената буржоазия, обаче се вклиних като нагрят нож в масло! "Като изключим тридесетгодишните, всичко де що има по България над тази възраст веднага ще се досети, че иде реч за Иван Славков. Цитатите са от неговите два тома със спомени, наречени кратко и недвусмислено "БАТЕТО". Славков наистина във времената на властването на неговия тъст, и особено докато беше жива Людмила Живкова и той командваше телевизията, бе бате за всички около него. Най-вече за тия, които искаха да се отъркат о тогавашната комунистическа власт, да прилапат нещо, или да се отърват от нещо. Но прякорът е дошъл съвсем прозаично: Търси го в телевизията някакво негово роднинско момиче и пита за "батко". И така, батко, батко, та до Батето на народа. В дузината години на пълната му власт прозвището "батето" се изпълва с пълнокръвно съдържание. Ние помним това, а който се съмнява да прочете спомените-записки. Бая честичко и съвсем естествено Иван Славков си го казва в прав текст - аз бях вторият човек в държавата. Някой си спрял филма "Капитан Петко войвода", че нещо не влизал в правата вяра на политиката на партията: Славков отсича - да си ебе майката, пускайте го! Не моля за извинение читателя на тези редове за нецензурната дума, но псувните на автора на книгите "пронизват като червена нишка" страниците открай до край. Често и винаги намясто. То и ние псувахме разни другари, ама поради жетейски обстоятелства само в кръчмите. За чест на Иван Славков, хората които помнят онова време, още тогава говореха, че зетят на Тодор Живков не е направил никому зло. Той беше социалистическият плейбой, но да е бил подлец и мръсник - не. Това го няма в книгата, защото той не се хвали колко е бил готин и колко е помагал. Но, разбира се, няма как да я няма горчилката от неблагодарността на мнозина, които са му лизали всякакви части от тялото, а когато "демократите" го подгониха, се отрекоха от него, преди да пропеят и първите петли. За похвала на Батето той много рядко използва имената на хората, за които разказва в негативен план. Иначе страниците искрят от хумор и смях. Живот- майтап! Безкраен празник! И как не! В един от фрагмените се разказва как авторът е бил на гости на много богати членове на Международния олимпийски комитет /МОК/, включително и Самаранч. Да, ама той - Батето - е де факто много по-богат от тях: дойдат в България и хайде в резиденция "Бояна", оттам на правителствения самолет и направо в "Евксиноград", цялата държава е за тях. Е, наистина е бил по-богат, за наша сметка... Но удивителното в спомените на Славков е това, че лекотата и майтапът, с които разказва "богаташките" си преживелици не дразнят. Може би сме претръпнали и забравили старата несправедливост, виждайки че и новата е същата - партийни мекерета и случайни тариката окрадоха държавата и народа, за да миткат по Европа вече с личните си самолети. Не мисля, че животът на Иван Славков е бил веселба. Нито нашият. Но става по-поносим, когато го гледаш с весели очи. Поне така изглежда битието през очите на Батето. Двата тома са истинско забавление. Е, понякога и на читателя му иде да тегли една майна като Славковите, когато прочете за поредния черен хайвер в някоя си точка от света, пък си спомни за поредната опашка за кремвирши в кварталната бакалница.

През 1976 година бях в Париж да подписвам договор между телевизиите. Там се запознах и със Силви Вартан и нейния американски продукт - Жони Олидей!... Имаше Олимпийски игри и французите спечелиха единствения си златен медал - Ги Дрю, на 110 метра. Спряха всички други предавания, радиостанциите предаваха едно и също - Златното момче на Франция! Цял ден!
И ме питат:
- А вие имате ли златен медал от игрите?
Викам:
- До вчера бяха шест, за днес не знам...
Те ме гледат ококорени!

Кой готвеше заговор на Живков, по-опасен от Горуня? Счупил ли е Батето рекордите на "Гинес" на тема секс? Убит ли е Иван Башев? Кой назначи Петър Младенов? В книгата ще намерите отговорите на тези и много други въпроси.