Белене - място на памет?

Състояние: Отлично
Забележка: Книгата е нова.
Подзаглавие: Антропологична анкета
Издателство: Сиела
Град на издаване: София
Наличност: singular
Ширина (мм): 165
Височина (мм): 235
Корици: Меки

Трябва ли да помним или не? Този провокиращ въпрос задава социологът доц. Даниела Колева от Софийския университет "Св. Климент Охридски" в книгата си "Белене - място на памет? "

С две експедиции в гр. Белене през 2008 г. и 2009 г. , като при втората работи с група студенти на терен, авторът си поставя за цел да отговори на въпроса дали и доколко създаденият от комунистическия режим през 1949 г. концлагер на остров Персин, разположен срещу Белене, има място в паметта на жителите на селището (град от 1964 г. ). В книгата са публикувани 30 разказа на беленчани, в които по един или друг начин този спомен присъства.
"Широко е прието в днешния свят, че паметта за травматичното минало трябва да се поддържа като условие за справедливост към жертвите, като гаранция, че миналото няма да се повтори, а историята няма да се цензурира, и като основа на демокрацията", посочва доц. Даниела Колева.
Този проблем важи за абсолютно всички страни от бившия Източен блок, включително и в България, които след рухването на комунистическата система през 1989 г. предприеха по различно време и с различна интензивност и последователност инициативи и политики за решаването му.
И това не е само теория. Авторът привежда известни примери в световната история: "Това е начинът, по който Германия се справя с нацисткото си минало, Франция - с колаборационизма, ЮАР - с апартейда, Гватемала - с наследството на гражданската война", посочва Колева.
Тя поставя и контрааргументи, които и в България са се чували, предимно от представителите на бившата комунистическа партия: защо трябва да се говори за памет, която разделя и може да втвърди политическите или етнокултурните граници. Ако е така, дали не е по-добре да забравим?
В гр. Белене никой не е издавал закон против паметта за лагера, но според социологът "сякаш всички го спазват". Поне така изглежда на автора в началото на разговорите с местните хора. Онова, което Даниела Колева констатира е, че местните жители не правят разлика между лагера, съществувал до 1959 г. , когато закрит и затвора, който е създаден на негово място, и който съществува до ден днешен в Белене. "Хубаво, ама България ни мрази с тоз затвор", "Спечелихме лоша слава с тоз затвор", казват някои от интервюираните.

Всъщност не затворът, а лагерът става "прочут" след промените в края на 1989 г. , когато хората вече могат да говорят свободно след краха на комунистическия режим в България.
Авторът отбелязва, че беленчани не са забелязали трансформацията на лагера в затвор, както и на лагеристите в затворници. Затворът се споменава мимоходом, а лагерът изобщо не.

Репресиите върху лагеристите е отбягвана тема в разговорите с интервюираните беленчани, макар те да не са свидетели на издевателствата. Някои от тях обаче са чули и запомнили разказите на бившите лагеристи, разказани пред камера и излъчени по телевизията след промените.
Откроена е и темата за смъртта на въдворените в лагера и механизма за прикриване на убитите или починалите. "Трябва да се признае, че публичното говорене за лагера в началото на 90-те години темата за убийствата, погребенията и смразяващите детайли около тях присъства осезаемо", посочва доц. Колева.
Тя е категорична, че сме длъжни да помним. В темата за лагера "Белене" са събрани болезнените въпроси за отношението към комунистическото минало, пред които е изправено цялото общество.

"Дори когато забравата изглежда здравословна, тя в някакъв смисъл е агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дари да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем, все с него ще е. В нашата власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение", заключава социологът.