Божиите заповеди (2006)

Божиите заповеди (2006)
Упътване до адрес:
Предложен маршрут:  
Описание
Ключови думи Религия, Теология
Брой страници 118

Виждате грешка в описанието или таблицата? Сигнализирайте ни!

Проф. д-р Яцек Салий OP (род. 1942 г. ), доминиканец, e ръководител на Катедрата по догматична теология в Университета „Кардинал Стефан Вишински във Варшава, съветник на Секцията за теологични науки в Комисията за доктрина на вярата към Полската епископска конференция, член на полския ПЕН-клуб. Автор e на многобройни публикации в областта на теологията и духовността.

Почти трийсет години отец Яцек отговаря на читателски въпроси в списание „В дродзе в постоянната рубрика „В търсене на пътя. Това извънредно популярно изложение на вярата е залегнало в много негови книги, съдържащи отговори на най-наболелите въпроси на съвременността.

Общо за Божиите заповеди

1

„Физиката се занимава със законите на природата, етиката - със законите на свободата.

С тази кратка формулировка Имануел Кант изразява старата християнска мъдрост, че свободата в ни най-малка степен не се състои в отхвърлянето на законите. Състои се по-скоро в откриването на онези закони, в чиито рамки човек може да реализира най-пълно себе си. Всъщност идеята за отхвърляне на законите е абсурдна не само по отношение на създадените от човека. Можем да не познаваме физическите или нравствените закони или да не се съобразяваме с тях. Но това е достойно за съжаление и лесно би довело до катастрофа.

Ще приведа тук често споменавания пример за онзи луд, който решил да не се съобразява със закона за гравитацията. Докато той все още само декларира, че поради правото си да бъде свободен, се бунтува против каквито и да е закони, включително и срещу закона за гравитацията, можем да го приемем за безопасен чудак, опитващ се да оригиналничи по елементарен начин. Но да допуснем, че реши да докаже това и излезе през прозореца на петия етаж... Можем да не разказваме тази история по-нататък.

Свободният човек би заел съвсем друга позиция спрямо закона за гравитацията. Не би му се подчинил пасивно. Преди всичко не би го схващал като непоносимо ограничение, което няма как да отхвърли. По-скоро би го приел като предупреждение, в чиито рамки e призван да реализира и разширява свободата си. Благодарение на това са конструирани асансьорът, парашутът, самолетите и космическите кораби.

Подобно е с нравствените закони. Да ги възприемаме като забрана и ограничение, означава да не забелязваме, че съхраняват най-дълбоката ни човешка същност. Такова отношение е инфантилно. Ако не можем да обясним на едно дете, защо не трябва да излиза на перваза на прозореца, особено когато се намира на петия етаж, добре е, че поне можем да му забраним. По същия начин е по-добре, ако един човек се подчини на нещата, които схваща като морална забрана или ограничение, отколкото например, ако не се въздържа от лошите си желания в името на криво разбраната свобода. Благодарение на това ще избегне моралната катастрофа.

Такъв човек обаче все още не разбира най-важното в нравствения закон - че той отваря на тази земя духовно пространство, достъпно единствено за нас, човеците, в което можем да реализираме всичко най-дълбоко човешко - т. е. обичта, свободата и смисъла. Разбира се, обичта, свободата и смисълът са възможни и извън това пространство, но са нетрайни като пясъчни замъци. Егоистът също може да обича, вътрешно противоречивият човек може да манифестира свободата си, а такъв, който не знае защо живее - да извърши не едно смислено дело. Но нека бъдем дискретни и не питаме прекалено настойчиво колко струват такава обич, такава свобода и такъв смисъл.

2

Какво отношение има Божият закон към нравствения закон, който носим в себе си, поради това, че сме човешки същества?

Заповедите са дар, даден на грешния човек от Бога, за да може да Го открие като Спасител. Иначе казано, Бог-Спасител иска да ни помогне да разпознаем правилно онези закони, които носим в себе си като Негови създания. За щастие грехът не ги е унищожил в нас. Въпреки че сме грешни, в най-дълбоката си същност, която произхожда от Бога, ние се стремим към добро и го вършим в не малка степен.

За съжаление, в резултат на първородния грях са се случили две страшни неща. Първо, без специалната Божия помощ доброто, което вършим, вече не може да бъде тъй интензивно и чисто, че да надхвърли страстите на този свят и да ни направи достойни за вечен живот. Носим в себе си не само желание за добро, но, уви, и склонност към зло, а добрите ни дела отразяват нашето несъвършенство, та дори и грешната ни природа. Тази рана не може да бъде напълно излекувана от Божиите заповеди. В Посланието си до Римляни апостол Павел подробно изяснява това. Само мощта на Божия Син е в състояние да излекува и нас, и добрите ни дела, и да ни направи достойни за вечността.

Божиите заповеди лекуват и друга рана, също толкова страшна. Нашият вроден усет за доброто е изопачен. У много хора това е едва забележимо, но и така е доста опасно. Това изопачаване се проявява в прикриването на истината за доброто и злото според мярката на нашето човешко несъвършенство.

В момента държа пред себе си статия за така наречения „ангел на смъртта от Вупертал - за една медицинска сестра, всъщност солидна и жертвоготовна, която правела смъртоносни инжекции на тежко болни пациенти, за които не виждала шанс да оздравеят. Преди Втората световна война в хитлеристка Германия, но и в цивилизовани държави като САЩ и Швеция, е бил приет закон за стерилизация на душевно болните хора. Развиващата се напоследък пренатална диагностика вместо да служи на целта, за която е създадена, т. е. за възможно най-ранното лечение на увредения плод, се използва евфемистично казано (според брошури, разпространявани у нас сред бременни жени, които не са в първа младост) „за да се предотврати раждането на деца с Даунов синдром.

Дадох три примера за тежки морални отклонения, чиито автори и поддръжници са готови да ги отстояват в името на предотвратяването на страданието и нещастията, позовавайки се на „здравия разум и „духа на хуманността.

Има и такива ситуации, когато човек избира злото, не под действие на горделивата увереност в себе си, а поради фаталистичната вяра, че то понякога е в състояние толкова силно да ни атакува, та трябва да му се поддадем и единственото, което ни остава, е да гледаме как да изберем по-малкото зло.

Божиите заповеди улесняват правилното разчитане на нравственият закон, който носим дълбоко в съвестта си. В етичен смисъл не добавят нищо ново към него, нито пък го прецизират. Но всъщност без Божиите заповеди неведнъж бихме били морално дезориентирани. Случва се понякога важен оригинален текст да бъде повреден, но за щастие може да бъде разчетен с помощта на инфрачервените лъчи. По същия начин Божиите заповеди изпълняват ролята на инфрачервени лъчи, чрез които безпогрешно разчитаме „текст, записан в съвестта ни, включително и онези негови части, които „здравият ни разум се опитва да разчете погрешно.

Точно поради това истинноста на Божиите заповеди може да бъде разпозната и от невярващи хора, както казва Свещеното Писание. „И тъй, пазете и изпълнявайте ги, защото в това е вашата мъдрост и вашият разум пред очите на народите, които, като чуят за всички тия наредби, ще кажат: само тоя велик народ е мъдър и разумен народ (Втор. 4:6).

3

Длъжни ли сме да спазваме Божиите заповеди?

Нека да разгледаме този въпрос в светлината на факта, че те са дар, даден ни от Бог-Спасител. Да се замислим първо над това, каква подсъзнателна асоциация буди у нас самият израз „Божия заповед. Дали си мислим: „Така трябва или „Бог го изисква, а може би: „Това е добро или дори: „Това е словото на Бога - Любов? Човешките закони не винаги могат да бъдат характеризирани като „потребни и правилни, „съхраняващи нашето общо благо. Понякога можем само да кажем, че „това се изисква от нас. Но Божиите заповеди са самият Негов закон, а Той със сигурност държи на нашето благо и по-добре от нас знае кое е добро.

Идеята за задължението е вторична за християнската нравственост. Тя е по-скоро отбранителен щит пред моралния хаос за онези, които все още не разбират истинската Ј същност. А същността на християнската нравствена нагласа е упованието в Бога. Задължението да спазваме Божиите заповеди донякъде прилича на задължението на родителите да се грижат за децата си. Ясно е, че са длъжни, но дали трябва да им се припомня? Изключвам тук някои рядко срещани отклонения. Изпълняването на родителските задължения изисква понякога големи жертви и себеотрицание, но всъщност родителите обичат децата си и никакви обстоятелства не могат да породят у тях съмнение, че усилията им имат голям смисъл.

Задължението да спазваме Божиите заповеди излиза на преден план едва тогава, когато любовта в нас не се е развила достатъчно или започва да угасва. Ако обичам Господа или поне копнея да го обичам, аз изключително много държа да постъпвам според волята Му. Та Той ни е дал заповедите си, точно защото сме Му скъпи и ни обича. Заповедите са словата на Божията любов към човека. Целта им е нашето благо и то не някакво частично благо, а цялостното, и в крайна сметка - вечният живот.

Но да гледам на Божиите заповеди като на страж на собственото ми добро, е нещо също тъй вторично, както да ги възприемам в категорията на задължението. Всъщност искам да ги спазвам, защото това очаква от мен Този, който ме обича и когото аз искам да обичам! Поради това отношението ми към заповедите е безпо­грешен тест, доколко обичам Бога. В него се открива не само това, колко слаба е още моята любов, но и това, как я укрепвам.

4

Нека разгледаме сега привидно сложния проблем, дали Свещеното Писание представя Божиите заповеди като трудни или като лесни за изпълнение?

В Книгата Второзаконие (30:11) се казва: „Защото тази заповед, която ти днес давам, не е тежка за тебе, нито е далечна. А Христос казва нещо на пръв поглед противоположно: „Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях (Мат. 7:13).

Проблемът се оказва привиден. Когато си дадем сметка, че спазването на Божиите заповеди е толкова по-истинско, колкото повече е проникнато от любов към Бога и колкото повече е проникнато от търсене на единение на моята воля с Неговата.

Ако спазвам заповедите така, сякаш Бог ме принуждава, ще се уморя ужасно и със сигурност няма да мога да издържа в тази вярност. А освен това не е много коректно по отношение на Господ да забравяме, че Той ни обича, и да го третираме като земните господари, които са в състояние да ни наложат изпълнението на своите заповеди.

Любовта съществено променя усещането за това, кое е лесно и кое - трудно. Ако съм егоистично настроен, дори донасянето на килограм картофи от магазина може да бъде много трудно за мен. Затова пък обичащият родител е в състояние дословно да премести планина за болното си дете и да не усеща умора. А когато говорим за Божията любов, много по-съществено от това, че обичам, е съзнанието, че съм обичан.

В заключителното си слово по време на третото си посещение в Полша Йоан-Павел II подчерта точно този аспект на любовта и нейната мощ да мобилизира: „Човек трябва да има тази основна сигурност, че е обичан, че е положително възприеман с цялата истина за човешката му същност. Само тогава е готов да отговори на големи изисквания. Готов е и сам да изисква и от себе си. Способен е дори на велики саможертви и себеотрицание.

Това наблюдение се отнася със сигурност и за моята увереност, че съм обичан от Бога. Ако зная с цялата си душа, че Христос - Божият Син - „ме възлюби и предаде Себе Си за мен (Гал. 2:20), ще схвана очевидната истинност на думите Му: „игото Ми е благо, и бремето Ми е леко (Мат. 11:30). Парадоксалното съпоставяне на игото с благост, а на бремето - с лекота, идеално илюстрира ситуацията, когато изпълняваме Божиите заповеди с любов и със съзнанието, че сме обичани. Просто не е възможно обичащият човек да не иска да ги спазва или да смята, че са трудни. „Защото любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му. И Неговите заповеди не са тежки (1 Иоан. 5:3).

Разбира се, за всеки от нас може да дойде време, когато ще му се струва, че верността към Божиите заповеди е нещо тежко. Обикновено това означава, че в нас е все още жив старият Адам - човекът, скаран с Бога. Нещата със стария Адам са в пълна противоположност на Божието обещание: „ще вложа законите Си в сърцата им, и в мислите им ще ги напиша (Евр. 10:16; срв. Иер. 31:33). А същевременно, в каквато степен в мен все още живее старият Адам, в такава „в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми (Рим. 7:23).

И тъй, ситуациите, които ме карат да смятам някоя от заповедите за трудна, обикновено са сигнал, че любящото единение на моята воля с Божията е по-скоро предмет на очакванията ми, отколкото действителност. И обратно - ако да постъпвам според Божиите заповеди е нещо радостно и очевидно за мен, то това единение е вече в някаква степен осъществено.

5

Да се вгледаме в това дълбоко религиозно измерение на Божиите заповеди в контекста на смущаващите думи на апостол Иаков: „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен във всичко. Защото Оня, който е казал: не прелюбодействай, казал е и не убивай (Иак. 2:10-11). (Свети Иаков порицава по този начин онези християни, които не се съобразяват с Божията повеля да не гледат на лице и се държат различно с бедняка и с богатия. )

Тези думи имат и нравствено измерение. Моралните ценности съставляват цялост, затова болест, обхванала един орган, отслабва целия морален организъм. Подобно е и с нашето тяло - заболяването на един жизнено важен орган може да доведе до смърт. Свети Августин обичал да сравнява Декалога1 с десетструнна арфа. Ако някой има сериозен проблем със спазването само на една от заповедите, той няма да може да изсвири доста мелодии, защото арфата му е повредена.

Но свети Иаков иска да каже нещо повече: Този, който не спазва дори само една от заповедите, не причинява само една конкретна злина. Защото с греха си изразява и липса на упование в Бога. Ако човек не се уповава на Бога дори в една само заповед, с това потвър­ждава, че Бог изобщо не заслужава доверие.

И така - стигнахме до една от най-невралгичните точки в християнската нравственост. Или безусловно се доверяваме на Бога и приемаме, че заповедите Му са правилни и че са свидетелство за любовта Му към нас, или не си играем на вярващи хора, които само привидно се съобразяват с Божиите заповеди. Още първият грях в човешката история се основава на липса на доверие към Бога. Сатаната е успял да събуди у нашите прародители съмнение, дали Божията забрана не ограничава развитието им: „но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях (от плодовете на дървото), ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло (Бит. 3:5). Е да, отворили се очите им, но видяли, че са голи, защото са паднали почти до нивото на животните. Човек никога не е прав, когато подозира Бога в неправедност или в неблагородство. Господ заслужава нашето доверие безусловно и във всяка една ситуация.

6

Най-висш пример за правилно отношение към Божиите заповеди е Божият Син - Иисус Христос. Не, не се обърках: Истинският Бог, равен на Предвечния Отец, когато се е въплътил, също е получил заповедите от Отца Си. Едва ли има по-силен довод за това, че те са словото на Божията любов. „Ако спазвате Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми, тъй както и Аз спазих заповедите на Отца Си, и пребъдвам в любовта Му (Иоан. 15:10), казва Иисус.

Божият Син е получил най-малко две заповеди от Отца Си и двете е приел, съвършено съгласувайки волята Си с Божията - без сянка на съмнение и с пълно доверие. Първо - Предвечният Отец Му е заповядал да ни възвести Добрата новина за вечния живот. „Защото Аз от Себе Си не говорих; но Отец, Който Ме прати, Той Ми даде заповед, що да кажа и що да говоря. И зная, че Неговата заповед е живот вечен. И тъй, което Аз говоря, говоря го тъй, както Ми е казал Отец (Иоан. 12:49-50).

Преди да кажа каква е втората заповед, която Христос е получил от Отца, бих искал да помоля Читателя да се въздържи от всяко философстване, съдържащо дори сянка на богохулство. Защото човекът, който се опитва да съди Бога и да критикува действията Му, всъщност съди не Бога, а единствено собствените си погрешни представи за Него. Истинският Бог е Съвършеното Благо и Самата Любов и Неговите разпоредби по самата си същност не могат да съдържат дори най-малка частица несъвършенство или зло. Изисква се доста наглост, за да подозираме самия Бог в несправедливост или бездушие. Да не забравяме, че подозрителността към Бога е предизвикала отдалечаването от Него чрез първородния грях.

И тъй, за втората заповед, която Божият Син е получил от Отца, самият Той казва: „Затова Ме люби Отец, защото Аз Си давам душата, за да я приема пак. Никой не Ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам, и власт имам пак да я приема. Тая заповед получих от Отца Си (Иоан. 10:17-18). Мисля, че идеята за изпълняване на Божиите заповеди е изразена тук в най-чистия си вид. Иисус говори за идеалното сливане на волята Си с волята на Предвечния Отец. Казва също, че между волята на този, който дава заповедта, и онзи, който я изпълнява (в този случай между волята на Отца и Неговата собствена воля), има строго определена последователност - волята на изпълняващия заповедта следва волята на Предвечния Отец, която е първа.

7

Декалогът - Законът Божий, е дар, който Бог е дал на първоизбрания Си народ на планината Синай. Църк­вата - народът на Новия и Вечен Завет, му отдава огромно значение, защото иска да бъде вярна на словата на Христос, който казва: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня (Мат. 5:17).

Едновременно с това Църквата не може да се вглежда в Декалога по друг начин, освен стоейки в нозете на Христос, в светлината на учението Му, „Защото един е вашият Наставник - Христос (Мат. 23:10). Нещо повече - Той, Христос, е „завършек на закона, за да бъде оправдан всеки вярващ (Рим. 10:4). Следователно Христос е не само Учител, който безпогрешно открива истината за доброто и за изпълнената с любов воля на Бога по отношение на всеки един от нас. Той е Спасител и има мощта да ни изведе на пътя към вечния живот. В проповедта на планината Христос ни показва как трябва да четем Декалога: „Слушали сте, че бе казано на древните: не убивай; а който убие, виновен е пред съда. Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда (... ) Слушали сте, че бе казано на древните: не прелюбодействувай. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си (Мат. 5:21-22; 27-28).

Да обърнем внимание, че това не са думи на пророк, който говори от името на Бога. Христос говори от позицията на суверенен авторитет, като Бог и Законодържец. Учението Му се предшества от аподиктичната формулировка: „Аз пък ви казвам.

И всъщност ни е казал, че отделните заповеди на Декалога съдържат много повече, отколкото би могло да следва от буквалния им прочит. Зад думите се открива пространство, което трябва все по-дълбоко да проникваме съобразно мярката на нашата духовна и нравствена чувствителност. Христос ни учи, че трябва да се отворим за духа, в който са формулирани заповедите - за духа на любовта. Отделните заповеди ни призовават да наситим с любов всяка съществена област от битието и действията си.

И така, отношението ни към живота и особено към човешкия живот (пета заповед), към преживяването на собствената ни и чуждата сексуалност (шеста заповед), към задоволяването на материалните ни потребности (седма заповед) трябва да бъде наситено с истинска любов. Тя трябва да изпълва и тъй деликатната и съществена сфера на човешка дейност, каквато е речта (осма заповед). И една още по-деликатната област - на нашите желания (девета и десета заповед). На любовта „се крепи целият закон и пророците (Мат. 22:40). „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов (Гал. 6:2).

Любовта е основен закон на Новия Завет, същност на нравственото му учение. „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго (Иоан. 13:34; срв. 15:12). Следователно тук не става дума за обикновена доброжелателност по отношение на другите, не и за истинска жертвоготовна обич, но само към семейството, приятелите или народа ни. Основен закон на Новия Завет е такава любов, която подражава на любовта на Сина Божий - безкористна, обгръщаща дори неприятелите ни, жертвоготовна до смърт.

Не е чудно тогава, че изправени пред една толкова радикална програма се питаме със страх: „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята? (Лук. 18:8). За щастие мощта на Христос е по-голяма от нашата слабост. „Всичко мога чрез Иисуса Христа, който ме укрепва (Фил. 4:13). Нека само се стараем да повярваме в това добросъвестно, а Той ще ни даде благодат, та да постъпваме според тази мяра.

8

Парадоксалното е, че Христовият закон, чиято амбиция е да обхване всяко наше действие, слово и мисъл (Мат. 12:36; срв. 15:19), може да бъде възприеман като „закон на свободата (Иак. 1:25). Така са го приемали първите християни, така го приемаме и ние - две хилядолетия след Христа. „И тъй, стойте твърдо в духа на свободата, която Христос ни дарува (Гал. 5:1), защото „дето е Духът Господен, там има свобода (2 Кор. 3:17).

Но трябва да преодоляваме нашата детинска не­зрялост, която не разбира смисъла на добрите дела и избягването на злото и затова са Ј необходими родителски препоръки и забрани. Големият човек се старае по зрял начин да бъде едно с родителите си във всяко добро. „Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни (1 Кор. 14:20; срв. Гал. 4:1-7).

Според мярката, в която любовта става за нас основна насока в разбирането на Божиите заповеди, в нас се изпълнява обещанието, записано в Книгата на Иезекиил: „Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът. Ще вложа във вас Моя дух и ще направя да ходите по Моите заповеди, да пазите и изпълнявате Моите наредби (Иез. 36:26-27).

Ясно е, че тогава приемам изпълняването на Божиите заповеди като реализация на свободата си. Защото моята най-дълбока воля е да постъпвам според принципите на любовта. Воден от тази логика, апостол Иаков ще нарече заповедта за любовта към ближния „царствен закон (Иак. 2:8). Затова и в по-висшето си измерение - в призванието ни да бъдем Божии приятели и слушатели на спасителното Му слово - се реализира духовната свобода и зрялост, която (както стана дума в началото) е постулат дори и за естествения закон, записан от Създателя в нашата съвест. Реализира се благодарение на любовта, която ни се дава от самия Свети Дух.

Новият Завет многократно ни предупреждава за най-често срещаното недоразумение в разбирането на свободата - за свеждането Ј само до външна форма, сякаш свободата се състои в това, всеки да може да прави онова, което му харесва. В действителност свободата в самата си същност е обърната към доброто. Тя се състои в това, че ние сме наистина господари на самите себе си, следователно умеем правилно да разпознаваме доброто и с най-искрено желание се обръщаме към него.

Трудно можем да си представим по-голямо недоразумение от това, свободата, донесена ни от Христос, да се разбира отделена от верността към Божиите заповеди. „Към свобода сте призвани вие, братя; само, че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму (Гал. 5:13). „(Постъпвайте) като свободни, не като употребяващи свободата за булото на злобата, а като раби Божии (1 Петр. 2:16). „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нищо (1 Кор. 6:12).

9

В проповедта на планината Христос говори само за заповедите от втория скрижал на Моисей, т. е. за онези, които регулират отношенията ни с ближните. И в другите части на Новия Завет, в които се говори за задължителността на Декалога, са споменати единствено те (виж Мат. 19:16-19; 15:4-8; Рим. 13:9; Иак. 2:10). Защо Новият Завет не говори за заповедите от първия скрижал на Моисей, които се отнасят за отношението ни към Бога? Нима в днешно време те вече не са задъл­жителни за нас?

Иисус само веднъж - но затова пък как! - говори за заповедите от първия скрижал. Ясно разделя краткия изказ на Божиите заповеди на две части. Първата му част, отнасяща се без съмнение за заповедите от първия скрижал, звучи така: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум (Мат. 22:37). Апостол Иоан резюмира Декалога по друг начин, но също запазва делението на две части: „А заповедта Му е тая, да вярваме в името на Неговия Син Иисуса Христа и да любим един други, както ни е дал заповед (1 Иоан. 3:23).

И така, библейски факт е както мълчанието на Новият Завет за отделните заповеди от първия скрижал, така и това, че ги резюмира. Към това трябва да добавим изричното твърдение на апостолите, че освещаването на съботата (трета заповед) и ред други Моисееви предписания са само „сянка на бъдещето: „И тъй, никой да не ви осъжда за ядене, или пиене, или за някой празник или новомесечие, или за събота: това е сянка на бъдещето, а тялото е Христос (Кол. 2:16-17).

В светлината на тези думи имаме ясен отговор дали заповедите от първия скрижал на Моисей ни задължават и днес. Декалогът е Божи дар, даден на хората на планината Синай при сключването на Завета. Ние сме призвани за Новия и Вечен Завет, който Бог сключва с хората в Иисус Христос. Новият Завет не отменя обаче Стария, а само го изпълнява. Затова в заповедите от първия скрижал, които представят нашите задължения пред Божествения „Съюзник, престава да бъде задължително за нас всичко онова, което е само сянка, сочеща Христос. По същността си обаче, те продължават да са валидни. По-подробно ще разгледаме този проблем в следващите три глави. Тук ще се задоволя само да кажа, че и заповедите от първия скрижал не можем да разчетем истински иначе, освен в светлината на нашата вяра в Христос.
Мнения
Задайте въпрос

Данните и цените за продуктите предлагани от нашите партньори служат за напътствие и обща информация. Моля, преди покупка проверете дали съответстват на публикуваните данни от сайта на магазина или производителя. За евентуалните неточности и грешки не носим отговорност.

^