Мислене според ценностите /сборник есета/ (2004)

Мислене според ценностите /сборник есета/ (2004)

Мислене според ценностите /сборник есета/ (2004)

от 9,00 лв 2 оферти
Упътване до адрес:
Предложен маршрут:  
Описание
Ключови думи Философия
Език български
Брой страници 466

Виждате грешка в описанието или таблицата? Сигнализирайте ни!

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ФИЛОСОФИЯТА, С КОЯТО СЕ ЗАНИМАВАМ

Чудя се къде трябва да търся тази философия, "с която се занимавам": дали в публикуваните текстове, или в мечтите си. По-близки са ми мечтите, но хората съдят по това, с което разполагат. А разполагат с малко. Написал съм една книга, в която поместих есеистични съчинения от период, обхващащ почти десет години. Озаглавих целостта: Светът на човешката надежда. Освен това написах петнадесетина други статии, които бяха публикувани в различни периодични издания и които също така, пряко или косвено, засягат човешката, тоест н а ш а т а надежда. Сред тях има няколко полемики: с томизма, с марксизма, спор за това, какво е лицето на съвременната философия. Тук трябва да споменем още и специализираните трудове, от които почти никой не се интересува. Аха, и шкафа, разбира се! В шкафа имам някакви си триста страници, посветени на аксиологичната теория на съзнанието. С течение на времето тези страници ми стават все по-чужди.
Аз съм също така и субект на мечти. От време на време "си мечтая" за това, с каква философия наистина би трябвало да се занимаваме днес у нас, какви въпроси да се задават, с кого да се води полемика, за да не останем встрани от световното философско движение. Някога вярвах, че тези мечти са постижими. Днес зная, че нищо няма да излезе от това. Остава компромисът между мечтата и потребностите на момента. Потребността на момента е, както се оказа досега, по-силна.
Да се вгледаме в потребността на момента.
Признавам открито: върху формата на "моята философия" дълбока следа оставиха условията, в които съм живял и работил до този момент. Същността на нещата е проста. Някак си така се случи, че н а й - н а п р е д започнах да уча философия, а едва по-късно н а и с т и н а се срещнах с ч о в е к а. Започнах да изучавам философия предимно на основата на томизма. Беше такъв томизъм, какъвто тогава го разбирахме. Не мисля, че томизмът от онова време е бил лош томизъм. След това дойде съприкосновението с конкретния човек. Станах свещеник "с право на философстване". Предстояха разговори с хора, срещи, раздели: изповед, катехизис, проповед, изпращане във вечен покой и... откраднати мигове за научни занимания. Междувременно имах късмет: срещнах Роман Ингарден. Започнах да изучавам феноменология под негово ръководство. След това пак същото: изповед, проповед, катехизис, ходене по гробищата, посещение на болни. Докторската степен покрих, ръководейки в същото време първите в живота ми реколекции1 за студенти.
Какъв беше резултатът от тези срещи?
Резултатът беше откритието, че съвременният ни човек е навлязъл в период на дълбока криза на своята надежда. Кризата на надеждата е криза на основите. Някога хората са слагали край на живота си в името на вярата във върховенството на собствената си надежда над чуждата надежда. Днес те "се задушават" от собствената си безнадеждност.
Това поставя пред философията специални задачи и открива специално поле на отговорност. За мене това означаваше духовна раздяла с томизма. Вече преподавах философия в семинарията, бях се върнал от чужбина. За тази раздяла трябваше да се говори открито. Тогава написах Залезът на томисткото християнство. Тезата на статията беше проста: не християнството преживява криза, а една от неговите интерпретационни версии. Християнството продължава да е шанс.
В резултат заслужих да бъда причислен към феноменолозите (А. Стемпен, М. Гогач и др. ), интересуващи се по конкретен начин от "аксиологичните основи на християнството" (Т. Мрувчински). Но тази класификация не беше най-важното за мене. Най-съществено бешен а и м е н о в а н и е т о, което открих за назоваването на кризата.
Сега трябваше да се даде о т г о в о р. Той имаше две посоки, а и двете в еднаква степен бяха определяни от потребностите на момента.
Първата посока: популяризацията. В Полша има необикновено голяма потребност от популяризация на философията, особено на съвременната философия. Хората искат да им се говори за различни "-изми". И то не от снобизъм, наистина го искат. От тази необходимост не може да се избяга. Така че се появиха есетата за Марсел, Хайдегер, Левинас, Рикьор, Шелер и много други. Всичко това като резултат от лекции, конференции, семинари. Междувременно ми беше зададен въпросът: към кой "-изъм" се причислявам? Бях непокорен. Реших да философствам "без етикет". Феноменологията е само метод. Всеки до известна степен е феноменолог. Но методът не е никакъв "-изъм". Не всичко в това решение беше продиктувано от непокорство. Известна истина е: който е решил да се отдаде на философията, трябва да слезе от гребена на някой класик. Опитах се да сляза от гребена на класиците. Което не означава, че се разграничавам от тях. Сам аз знам най-добре колко много дължа на Шелер и Левинас. Едновременно с това знам, че когато се изправих лице в лице срещу н а ш а т а криза на надеждата, трябваше съвсем самостоятелно да измислям и уточнявам думи. Каква беше тогава крайната цел на популяризацията? Опитах се да призова на помощ най-близката ми европейска мисъл за спасението на нашата, полска надежда. Така взех от тях дан за периода на езичеството и други полски истории.
Уговаряха ме също така да направя обратното. Казваха ми: светът трябва да се опознае, да се влезе в международен диалог, да се види, че ние също разбираме херменевтиката, историчността и епифанията на лицето (това е Левинас). Изкушението си го бива, но за мене е невъзможно за реализация. В моята природа е заложен егоизмът. Не възнамерявам да спасявам надеждата на германците, показвайки им Хусерл, нито на французите, преподавайки им Бергсон или Рикьор. Самият аз обаче не мога да не познавам тези господа. Длъжен съм да ги познавам, защото може да имам полза от това в търсенето на отговор на въпросите, родили се на тази земя. Егоизмът винаги е източник на ограниченост. Избрах да бъда ограничен и тъп философ на сарматите. Старая се да ги критикувам и да ги съветвам правилно. За щастие, не ме слушат особено, така че и вината ми няма да е много голяма.
Втората посока: търсенето на пътища за и з л и з а н е от кризата на надеждата. Ще се произнеса по въпроса, позовавайки се на един известен факт. В Полша имаме една личност, отец Колбе2 , който - волю-неволю - е част от новата ни история. Отец Колбе не е просто францисканец, посветил живота си на другия. Той представлява също така живо въплъщение на нашата, полската, заложена дълбоко в нас, но никога неописана докрай
ф и л о с о ф и я н а ч о в е к а. На Запад има: екзистенциализъм, структурализъм, кибернетика, алиенация и поведенческа теория за десерт. Фактът Колбе стои абсолютно над всичко това. Такова доказателство за човек, каквото даде отец Колбе с постъпката си, не е дало нито едно съвременно течение на философията на човека. Хайдегер казва: "в битието на човека се касае за самото това битие". Сартр заявява: "адът, това са другите". Леви-Строс твърди: "адът е в мене". Друг структуралист говори за: "края на човека". А ние си имаме Колбе. Да беше само Колбе! Още колко много такива хора имаше, за които никой не знаеше! В това се състои проблемът ни: липсата на собствена философия за човека е съпътствана от необикновена чувствителност по въпросите за човека. Вярно, не сме убивали кралете си, не сме доубивали ранените, играхме си "на класи" малко като деца, не пуснахме на земляците си "глупави бесове", близки до тези на Достоевски, дори дявола успявахме да склоним да приеме подкуп за доброто на осъдения. Въпреки това по нашите катедри и в учебниците ни властват "-изми". В това се състои парадоксът ни.
Има едно изключение: Антони Кемпински, лекар психиатър. Той знае за човека повече от Фройд, Хайдегер, Левинас. По мое мнение това е първата на полски почувствана, на полски език написана, от полската доброта идваща, а едновременно по универсален начин мъдра, полска философия на човека. Същевременно представлява и необикновен начин за спасение на човека от света и от самия себе си. Ще добавим: произведение, разграбено от хората, и в същото време - колкото и да е чудно - неприсъстващо по страниците на последните съчинения, посветени на философията на човека.
Дали съществува някакъв полски хоризонт на изход от полската криза на надеждата? Мисля, че съществува. Колбе го откри, но не му даде име. Просто го направи. Задачата на философията е: да р а з б и р а и да н а з о в а в а. Тук виждам възможността и трудността.
Такива бяха повече или по-малко тогавашните ми търсения под надслов "философия без етикет". А как ще бъде утре? Въпросът се отнася до мечтите. Трудно е да се говори за мечтите. Мисля, че утре също няма да надхвърля собствената си сянка. Зная, че отивайки на поредната среща с човека, на поредната проповед, на поредната популяризация, някъде дълбоко в душата ми ще ме измъчва мисълта, че не правя това, което трябва. Винаги трябва да копая още половин метър по-нататък от мястото, където мисля, че се намира моето съкровище. Дори сега ми се струва, че не е необходимо да пиша за това. Дали не е по-добре да се занимавам с философия, отколкото да пиша за това, как се занимавам с философия? И сигурно така ще е до края на живота ми. Тогава ще кажа: не направих това, което исках, не направих това, което можех, не направих дори това, което наистина трябваше да направя. Какво направих? Това другите ще кажат. Нека те измислят етикет.
Струва ми се, че преди да се захванем с каквото и да е философстване, особено у нас, трябва да се направи важен избор: трябва да се избере от това, за което може да се мисли, онова, за което т р я б в а да се мисли. Но онова, за което трябва да се мисли, не идва при нас от страниците на книгите, а от лицето на разтревожения за съдбата си човек.
Някога философията се е раждала от учудването към заобикалящия ни свят (Аристотел). А после и от съмнението (Декарт). А сега на нашата земя тя се ражда от болката. За качеството на философията решаваща роля играе к а ч е с т в о т о на човешката болка, която философията иска да изрази и на която иска да помогне. Който не вижда това, е склонен към измяна.

Post scriptum: Предоставяйки на читателя следващия сборник с философски работи подир Светлинките на човешката надежда, не внасям никакви промени в него. Това не означава, че ако днес пишех за тези неща, щях да напиша същото, което съм написал тогава. Биха могли да бъдат открити немалко детайли, където не съм съгласен със самия себе си. Имам предвид обаче конкретен вид вярност към времената и към историята, който е вдъхновил тези работи и е повлиял на конкретната им форма. Времето създава мисълта и времето я подлага на проверка. Кое от всичко, написано от мене, продължава да е стойностно? - нека на този въпрос отговори Читателят. Аз оставям нещата такива, каквито бяха.
Голяма част от работите бяха отпечатани в месечното списание "Знак" и в "Тигодник Повшехни". Разделът В кръга на Хусерловата мисъл - в т. 24. на "Архив на история на философията и съвременната мисъл", разделът Теорията на познанието във връзките на онтологията - в т. ІІІ на "Analecta Cracoviensia", разделът Мартин Хайдегер - във "В дродзе". Текстовете са претърпели само дребни корекции.

Краков, ноември 1981 г.
Мнения
Задайте въпрос

Данните и цените за продуктите предлагани от нашите партньори служат за напътствие и обща информация. Моля, преди покупка проверете дали съответстват на публикуваните данни от сайта на магазина или производителя. За евентуалните неточности и грешки не носим отговорност.

^