Слугинята

Три обикновени жени са на път да направят една необикновена стъпка…

"Вълшебен роман! Вълнуващи и толкова истински, образите на трите героини, техният живот и всекидневните им битки ще останат с вас дълго след като стигнете до края на книгата. "
Робърт Хикс, Ню Йорк Таймс

"История, в която има сърце и много надежда... Роман от най-добро качество. "
Ню Йорк Дейли Нюз

"Слугинята" ме накара да плача и да се радвам за всяка малка, но сигурна победа над омразата и страха. Никога няма да забравя тази забележителна книга. "
Доротея Франк

Годината е 1962 и 22-годишната Скийтър току-що се е завърнала у дома след дипломирането си. В Джаксън, Мисисипи, майка й вече крои планове как да задоми дъщеря си, докато младата жена иска да стане писател.
Ейбълийн е чернокожа домашна помощница, която отглежда седемнайсетото поред бяло дете. Тя го обгражда с цялата си любов и търпение, макар да знае, че сърцата и на двете ще бъдат разбити един ден, когато неизбежно ще трябва да се разделят.
Приятелката на Ейбълийн – Мини, е може би най-дръзката жена в Мисисипи. Тя е най-добрата готвачка в щата, но не може да си държи езика зад зъбите и току-що е изгубила поредната си работа.
Невероятно различни една от друга, в крайна сметка тези жени ще се съберат около таен проект, който ще изложи живота на всички им на риск. Те обаче ще поемат този риск, защото се задушават в ограничените порядки и закостенялото мислене на раздираното от расистки проблеми американско общество. А и защото понякога границите се поставят, за да бъдат преминавани...

За Катрин Стокет
Катрин Стокет е родена и израства в Джаксън, Мисисипи. След като завършва Университета на Алабама със специалност Английска литература и творческо писане, тя се премества в Ню Йорк, където се занимава с издаване и маркетинг на списания в продължение на девет години. В момента тя живее в Атланта със съпруга и дъщеря си. Това е първият й роман.

"Също както отношението ми към Мисисипи, така и чувствата ми към "Слугинята" са доста противоречиви. Притеснявам се, че вероятно съм прекалила по отношение на границите между черните и белите жени. Като малка ме учеха да не повдигам подобни неудобни въпроси, защото е невъзпитано и неловко да се говори за това, а и те може да ни чуят.
Притеснявам се, че може би съм казала твърде малко. Не само, защото много чернокожи жени, прислужващи на бели в Мисисипи, са имали много по-тежък живот, но и защото е съществувала и много по-голяма обич между белите семейства и чернокожата прислуга, отколкото имах сили и време да опиша. Но в едно съм сигурна: не ми и минава през ум, че знам как са се чувствали чернокожите жени в Мисисипи, особено през 60-те години. Струва ми се, че една бяла жена, която подписва чека със заплатата на чернокожа, никога няма да проумее напълно това. Но най-важното за нас като хора е да се опитаме да го разберем. В книгата има една мисъл, която е изключително ценна:
Не беше ли това смисълът на книгата? Жените да разберат, че всички сме хора. Не сме толкова различни. Не и колкото си мислех преди.
Убедена съм, че никой от семейството ми не е питал Демитири какво е да си чернокож в Мисисипи и да работиш при бяло семейство. Никога не ни е хрумвало да зададем този въпрос. Все пак това беше част от ежедневието, а не въпрос, върху който да се замисляме.
От много време съжалявам, че тогава не съм била достатъчно голяма и разумна, за да задам този въпрос на Демитри. Тя почина, когато бях на шестнайсет години. От тогава се опитвам да си представя какво ли щеше да ми отговори тя. И затова написах тази книга... "

(Катрин Стокет, "Твърде малко, твърде късно... ", откъс от книгата "Слугинята")