Тананикане на лакардиониста. Т. 4 (2004)

Тананикане на лакардиониста. Т. 4 (2004)

Тананикане на лакардиониста. Т. 4 (2004)

от 9,95 лв 2 оферти
Упътване до адрес:
Предложен маршрут:  
Описание
Ключови думи Художествена литература, Хумор
Език български
Брой страници 407

Виждате грешка в описанието или таблицата? Сигнализирайте ни!

Всичко в тази книга е резултат на лични контакти, на лични отношения с приятели и познати: от САЩ, от България, от Канада, от Франция, от Германия, от Англия, от Италия, от Русия, от Аржентина. С художниците и изкуствоведите Иван Кирков, Николай Буков, Михаил Симеонов, Кристо, Гриша Бояджиев, Александър Денков, Тошко Петров, Ал Бейзил, Броки Стивънсън, Нина Мирчева, Петю Щилиянов; с музикантите, артистите, кинаджиите, лекарите, инженерите, бизнесмените, историците и антрополозите, писателите и лингвистите Милчо Левиев, Моньо Пиронков, Климент Денчев, Гриша Островски, Христо Топузанов, Васил Станев, Емилия Консулова, Никола Дюро, Елисавета Ричи, Мери Ан Ларкин, Уилям Меридит, Панайот Панайотов, Питър Руоф, Георги Марков, Любомир Канов, проф. Крамтън, проф. Ървин Сандърс, Васил Попов, Цветан Стоянов, състудентът ми Марко Стойчев, Ст. Груев, Христо Фотев, Мирослав Дачев. И сума ти още по-близки и по-далечни приятели и дразнители. Нищо в тази книга не е плод на писателски амбиции. Всичко е плод на сърцето и не е било предвидено да стане обект на комерсиална публикация. (В цикълът "Оловното кълбо" са майтапите, дето ги написах за Михаил Симеонов, като се кискахме на Лонг Айлънд; "Пропедевтиката" пък беше кефче за забавление на Христо Карастоянов в неделното му дежурство над ямболския му вестник; с "Дебелунгите" почерпих първият брой на приятелите от "Анти" за добър старт; и пр. и пр. )
Толкова са ми близки тези неща, че ме разкриват какъвто съм. С това идва опасността от непопулярност; нещо което винаги върви ръка за ръка с пълната искреност. На такава възраст съм обаче, че искам да споделя всичко това. Животът бе хубав именно с най-интимното и съкровеното, и то когато бе споделено по най-спонтанни и нерезонни поводи. Като разговор на маса. Винаги съм виждал идеалния живот така.
Ако имах избор цял ден щях да си приказвам. Щях да готвя за приятели и челяд, щях да си подреждам къщите да са по-удобни, като ми дойдат гости, и щяхме да седим и да си приказваме. Само че трябва да работя, и не става. И това е всичко. Това съм аз. Това е то животът ми.
Така че работя, и си мисля разни интересни неща, и си приказвам на ум; мисля си какво бих казал на Цветан Стоянов, мисля мама и леля Кута какво щяха да кажат, и аз какво щях да им кажа, и те какво щяха да ми отговорят; и така! И като не мога да разговарям, и ми е самотно, сядам и пиша. Записвам си каквото ми щъка из главата. Думоблудство можеш да го наречеш.
И може би това е то писателският занаят изобщо.
Споделяне на истории и мисли с белия лист. Един от литературните критици го нарече лакардии. "... на Атанас Славов лакардиите ... " - рече. Така е. От лакардиите е започнало всичко; аз там съм си останал.
Или пък дори не става дума за нужда от разговор точно, а да речем си мисля с дни за някакъв много хубаво протекъл разговор, или за много хубава ресторантска тераса, на която може да се проведат чудни резговори, или за някой прелестен град с много хубави ресторантски тераси, дето стават за сладки приказки. Или за вкусно мълчание, като софийското мълчание на терасата на ресторант "Грозд" неделя сутрин. Потопено в кестеново зелено и пролетно слънчево злато.
Звучи като много рогаческа работа, вярно, само че не е. Това е много деликатна, много нежна, много много добра и тиха работа. Зрее бавно. Подмолно. Преди да стигне до листа, не знаеш, че зрее. Скрита е под почвата. Дълбоко.
Както се разведох за втори път наех една малка стая на алея "Незабравка" до парка - "Борисовата градина, " "Парка на Свободата, " "Танушев" (с имената вие си се оправяйте, сменяйте си ги!). И се оказа, че в съседния блок беше ателието на Иван Кирков. Художника. Така е известен, но както аз не съм само писател, и той не е само художник -той си има тайно хоби, което е и мое тайно хоби, което за него обаче избива на рисуване, докато за мене тегли към писането. Кирков обича джаза. Знае всичко за него. Живее го: куул, би-боп, скат, биг-бенд, дикси. Както аз съм лакардионист, така той е джазист. Все музика нещо там.
Пиехме си от време на време по едно еспресо, и той ми обяснява: "Атанасе, искам да рисувам като джаз. " Струваше ми се, че го разбирах: форма и геометрия; цвят и вибрация, радиация, сияние, тромпетен лъч; фигура и абстракция.
Обяснявам му, че и аз така пиша. Искам да пиша като разговор на кьошка на Тунджанската воденица на Баните. Несериозно и до болка тъжно. Лакардии и мистична мъдрост; фолклор и акордеон.
"Я надуй, дядо, лакардеона след тебе да ги стегна разтегна песни за славни... "
И тъй нататък!
Бягат по черните и бели клавиши пръстите на лакардиониста. Опипват. Маркират.
Но да се върна на думата. Разменяме с Иван Кирков записи и плочи. Той ми дава нещо от Луи Армстронг, което нямам. Презаписвам го една сутрин на стария си магнетофон. Паркът е провесил тежката си зеленина пред прозореца, слушам, кацат птици: искам да продължа разговора със съседа си, но трябва да изчакам да свърши записа. Така че докато се върти магнитофонът, си говоря с него на ум. Сядам и го написвам: "Луи Армстронг в Болболистан. " (т. е. "в страната на славеите". Трябва да е било 1967, или 66-та). Връщам му плочата с тази писаница. Иван пък ми връща писаницата без коментар. Връща ми я с една рисунка. (Тази на корицата на том втори от избраните ми съчинения. ) Сякаш е илюстрация, но не е. Това е коментарът му. Графичен джаз.
Или пък толкова са ти омръзнали глупави дръндьовци, че ти се ще да се изгавриш с тяхните надути истории. И взимаш, че докато дрънкат, правиш мутри зад гърба им и уж им пригласяш на песните за тоя юнак и оная юница, само че всъщност изкарваш една своя си "Песен за Дебелунгите" и тяхните навързани като бицепси коремни мускули, застанал с главата надолу, да й олекне на компанията и да се поразтовари.
Ами това е!
Този глад, този глад да общуваме, този глад у мен да се познаваме - не преструвките си, а себе си да познаваме, - да комуникираме, да пробием през жанровете, които ни оковават, през митовете и условностите и тематиката, която ни души, и да си кажем това, което е в нас, и боли, и вика - просто, ясно, без задръжки да го кажем; така както се казват нещата на чашка, ей тъй! И тогава всичко става сто пъти по-... по-всичко, дето трябва да бъде в общуването ни.
Ами, това е, кажи речи.
Мнения
Задайте въпрос

Данните и цените за продуктите предлагани от нашите партньори служат за напътствие и обща информация. Моля, преди покупка проверете дали съответстват на публикуваните данни от сайта на магазина или производителя. За евентуалните неточности и грешки не носим отговорност.

^