Текила на разсъмване

От години са ми сложили етикета писател-хуморист. Винаги двете думи заедно, винаги с тиренце... Почти като Римски-Корсаков. Или като дама, приела и фамилията на мъжа си.

Разказите в тази книга се получиха някак по-сериозни и по-тъжни от предварителните ми намерения. И ме обхвана страх за етикета: дали това хуморист няма да отпадне? Ами, ако отпадне и писател... и остане само (-) тирето?

----------------

Бе спокойна сутрин, свежа и леко хладна – есента още стъпваше на пръсти, плахо, та да не уплаши лятото. В този град лятото най-късно си отива – понякога се заседява до края на октомври. Погледнах морето – гладко и лъскаво, цвят на тъмен метал – „хеви метал. На изток хоризонтът драскаше кибрит, всеки момент ще пламне изгревът и слънцето ще покаже махмурлийско око. И с това око добре се знаем от години – колко съм го срещал, не с текила, а с бутилка бира на Окото. Ех, много бира изтече оттогава... Повече бирена пяна, отколкото сега е морската пяна тук, на прибоя.