Virginii

ВИРГИНИИ е книга, която празнува многоликостта на живота: премина мехурче от шапмпанско, теглено от самолет.

ВИРГИНИИ, защото много са, които живеят във Виргиния Захариева – жени, мъже, деца и животни. След 33 години писане, гласовете им са се слели в интонация, която вибрира със света. Тези, които харесват Виргиния от романа й 9 зайци и от сборника с есета Милостта на малките огледала, сега могат да се сдобият и с нейните ягодови Виргинии. Те съдържат освен поетичните й книги, станали вече класика за поезията от 90-те / Кокошката с зашитото око, Кадрил късно следобед /и малко известната й първа книга Камъкът, който не слуша реката, излязла в самиздатската библиотека Мост преди падането на стената, както и непубликувани неща от последните години.
-----------------------------

Отзиви за текстове събрани във Виргинии, публикувани през годините:

Откъс от критика на Едвин Сугарев в Лит. Вест. по повод Кокошката с зашитото око 1992 г

Вержи постига свобода чрез отказ от обвързващия смисъл, свободата на една съсредоточена жизненост, която се крепи върху нищото и тъкмо поради това е токова впечатляваща. Тя разчита на парадокса, на изненадващия словесен жест , като използва нашата инерция да разберем и ни просва по всички правила на бойните изкуства. Напук на привидната си непроницаемост, тези стихотворения хващат – и хващат така, както дзенрисунките с туш, които само с няколко размаха на четката отварят прозорец към непосилната свежест.

Откъс от статията на Митко Новков Страхотия Feminа в Лит. вест. за книгата Кадрил късно следобед 1996:

Действието в стиховете на Виргиния Захариева е повече единност, отколкото разделеност, повече събиране, отколкото изваждане повече симбиоза отколкото анализ. Кадрил късно следобед е тъкмо тази смъртоносна и ужасяваща песен, която сме допуснати да чуем, но само мъничко, само отгоре-отгоре, само периферно. Защото повече не би ни понесло…Какво неприлично обилие. Какво страшно обилие…

Откъс от критка на Миглена Николчина в Лит. вест. 1996

Харесвам Виргиния Захариева не от Кокошката с зашитото око, където тя все още мътеше яйцето, а от Кадрил късно следобед – заради онова в нея, което е шизофренно, екстремно, суицидно, агресивно, провокативно- но също и заради артистичния, рязък, смайващ, коварно находчив и в крайна сметка добре пресметнат прелъстителен образ, с който тя минава отвъд страшното, за да може: Да отворя устата си и да пея така , че челюститеда се разотидат. Точно, когато сe предполага, че нямам повече глас , изведнъж да излая над вас. Гласът ми да ви плесне отгоре по темето- там, където истинскиможе да бъде усетен. Да изпотроша прозорците, гадни копелета. Да пея. Не да ви обичам. Да пея. Не ще да ни обича! А да лае и да пее! Страшно ли е това? Ама е и весело, както е казал поетът – като опасните лупинги на каскадьор. Вержи е пичка! Ето ви драги читател/ки/и още едно изречение за дълги дискусии.