Отец Николай е алергичен към този свят и към неговата естетическа глазура: реализма, пък бил той и критичен (колко да е критичен един реализъм?). Николай се държи на равно разстояние от безвкусната мистика, недоизмислената литература, недоизживения живот, както и от всеки делир и всяка екстремна есхатология, готов да воюва срещу тях включително с една гореща шкембе чорба.

Напук на предразсъдъците, Николай Петков е сигурен, че животът е подражание на литературата, а хората се раждат от историите си. Връзката си с тези истории той обвързва със своята професия: „Както трахеята пропуска въздуха, така и свещеникът трябва да пропуска историите – нека преминават през него.

Николай не бърза заникъде. Той налага спокойствие, от което, прочее, се става неспокоен. Ползва се от привилегията си на селски поп, за да се отплесва така, че от всяка история да прави истории. На него му идва някак спонтанно отръки да внася „търсения още от Омир ефект на забавяне. Прозата на отец Николай не грабва, не е агресивно предлагаща се. Тя е бавен съблазнител.

Георги Каприев