Чекмедже за единични неща

19 днешни БГ притчи за живота, любовта, смъртта, битието ни на човеци и ангели! Вълнуват, разнищват, тревожат, капитулират, оттук те КАТАПУЛТИРАТ към бъдното, от бъдното – в несбъдното... Не те оставят безучастен!

"Убеден съм, че сборникът с разкази на Гергана Пожарски "Чекмедже за единични неща" представлява един от най-ярките образци на характерното за нашата литература великолепно разказваческо умение. Нейните разкази носят в себе си стихията на днешния ни живот във всичките му характеристики, с всичките му метастази, което превръща прозата й не просто в описател, но и в анализатор на онова, което се случва с българския homo sapiens през последните години на преход и криза. Разказите на Гергана Пожарски са истински, в това няма съмнение. И в същото време – струват ни се някак странни, особени, някак призрачни чак. Нещо като неслучваемост, която се е случила; несъстояемост, която се е състояла; нереализуемост, която се е реализирала. Приличат на сюрреалистични платна... Защото между нейните страници ще се срещнем с разказвач от ранга на най-големите български повествователи, а самата книга – убеден съм – ще се превърне в един от белетристичните жалонни образци за развитието на българската литература днес. "
Митко Новков

Гергана Пожарски е родена в гр. Плевен. Учи философия, културология и социална педагогика в СУ "Св. Климент Охридски". Публикува поезия, критика и разкази в периодични издания, между които "Литературен форум", "Литературен вестник", "Аудитория", "Сега". Била е редактор на приложението Книжен свят на в. Литературен форум. Интересите й са свързани с философията на езика и философската херменевтика, като засягат теорията на разбирането и най-вече символното съпоставяне на различни класове семантични системи, осъществявано в акта на осмисляне. През последните години усърдно работи за подобряване на качеството на живот на децата без родители и на младежите, отрасли в социални домове. Насочва вниманието си върху психологическото и социално консултиране, с цел преодоляване на травмата от изоставянето. Един от създателите и първи управител на Защитено жилище "Заедно" в с. Гурмазово за младежи, лишени от родителски грижи.

...
Очите му бяха огромни и кръгли и имах чувството, че всеки момент ще зареве от мъка. Само че ревнах аз. Аз, който не помня да съм плакал от ученическите си години (и то - от ранните такива), се свлякох върху дюшемето от парен бук на пода в синята стая за гости, току до дървените крака на стола, върху който седеше видим само от мен ангел, и се разциврих като девойка. Сцената беше идиотска. Най-идиотската, в която съм участвал. Как можа точно аз да попадна в подобна ситуация – никога не съм вярвал във врели-некипели. Как можа тъкмо аз, най-здравомислещият човек, когото познавах, да полудея. Да изперкам. Да ми се разхлопа дъската. Да ми се развинтят бурмичките. Да виждам ангели посред бял ден.
Това не можеше да е истина. Не желая да е истина! Вдигнах решително глава към нещото и заявих:
– Отказвам да приема това, което си мисля, че виждам. Ти просто не съществуваш и толкова.
Точно в този миг бледото зимно слънце освети ангела изотзад и той внезапно се сдоби с ореол.