Черната кутия

Състояние: Отлично
Забележка: Нова.
Издателство: Сиела
Град на издаване: София
Наличност: singular
Корици: Меки

"Не мога да повярвам, че баща ми се намира в тази черна пластмасова кутия, току що донесена от митницата. Няма начин. Кутията е сложена върху масата в хола и погледите на всички са вперени в нея. Пълен потрес! Не знам какво точно са очаквали. Кутия като кутия. Амбалаж. Повдигам я, доста е тежичка. От ъгълчето се посипва черен прах. Прахът на баща ми, предполагам... "

Изминали са повече от 15 години от драматичната гибел на професор Банов в Америка. Синовете му са поели по различни пътища, имат отделен живот, но травмата от внезапната загуба още не е отминала... Откъде идват призраците? От дълбоките пластове на съзнанието или от мрачните джобове на реалността. Как сигналите на отвъдното се проектират в настоящето? Има ли алгоритъм за успеха? Кога загубата се превръща в освобождение?

В новия роман на Алек Попов текат два паралелни сюжета, в които се оглеждат два привидно противоположни житейски модела. "Успелият" и "Неуспелият" българин се срещат в Ню Йорк, за да погребат семейните призраци и да осъзнаят, че етикетите нямат особена връзка с щастието. Действието лети по ръба на черния хумор, ужаса и мелодрамата, между реалните факти и чистата фикция. Развръзката сякаш подрежда пъзела, но отговорите всеки трябва да намери сам.

НОВ В ЗАНАЯТА

Из глава девета от романа "Черната кутия", в която героят пробва късмета си като разводач на кучета в Сентръл Парк.

Алек Попов

Walking Dog Service се помещаваше в един приземен етаж на Осемдесет и трета уест. Върху табелата се мъдреше унило синьо куче на каишка, чийто край се губеше в ръката на невидим вседържител. Това създаваше тягостни асоциации. Слязох по стълбите, като внимавах да не си фрасна челото в горния праг. Бях се издокарал, въпреки жегата, с дълъг панталон и сако. Малко преди да стигна, нахлузих тузарската вратовръзка, дето я свих от гардероба на брат ми.
Огледах се в стъклената врата - супер!
Посрещна ме руса кощрамба, около петдесетте, с омачкана пола до коленете и плетена бяла блуза, през която надзъртаха кофичките на сутиена й. Стените бяха покрити със снимки на кучета, забодени с карфици. Климатикът бързо обръщаше въздуха в малкото помещение и краищата им потрепваха като пеперуди.
- Грейс Козловски? - струваше ми усилилия да го кажа, без да се захиля.
- Аз съм - кимна делово тя. - С какво мога да ви помогна?
- Вчера говорихме по телефона. Дойдох за интервюто.
- Аха! Мистър... ?
- Банов. Ангел Банов. Може и само Анго.
- Аха, приятелят на Сретен?
Кимнах, макар че "приятел" беше малко силно казано.
- Имате ли опит с кучета, Ангъс? - заинтересува се мадам Козловски.
- О, да! - кимнах енергично. - Имал съм куче.
Бях отработил лъжата още от заранта.
- Каква порода?
- Кокер-шпаньол - реших, че би ми подхождало.
- Капризни кучета - въздъхна тя.
- Зависи как ги възпиташ - опитах се да мина за печен в занаята.
Грейс Козловски ме изгледа ледено.
- От вас се иска само да ги развеждате, а не да се правите на дресьор!
- Разбира се! - изтръпнах.
- Има професионални дресьори за тази цел.
- Да, госпожо.
- Ние сме най-старата агенция в Уест Сайд! - осведоми ме Грейс не без известна гордост.
Понечих да стъкмя някакъв комплимент в главата си, но не се получи. Тя сведе поглед към сивито ми, после отново го вдигна към мен, сякаш да се увери, че става дума за един и същ човек.
- Това е почасова работа, а вие сте твърде квалифициран...
- Тъкмо затова!
Обясних й, че отскоро съм в Америка и не искам да пилея времето си, докато чакам да изгрее нещо по-подходящо на хоризонта. Няма срамна работа, а един интелигентен човек може да изпълнява всякакви функции. Живея на две крачки от Сентръл Парк и няма да има проблем да изпълнявам задълженията си.
Нуждаех се от средства. Исках да бъда независим.
Изразът "да изгрее на хоризонта" очевидно й направи впечатление, но фактът, че живея в близост до парка се оказа решаващ. Тя ми даде да попълня някакъв формуляр, заедно с невзрачна брошурка.
- Ще ви помоля да се запознаете с инструкциите. Можете да започнете още сега. Имам клиент за вас...

Парк Авеню 217 беше типична богаташка крепост. Влизаше се през нисък вход, над който тежаха още трийсетина етажа. Стените на фоайето бяха облицовани с пъстър мрамор, от тавана висеше кристален полилей, а по ъглите имаше огромни позлатени вази. Казах на портиера-пуерторикан