В романа на Николай Табаков всичко (герои, помисли, обстоятелства, причини, следствия, сюжетни планове) е изключително подредено, привързано и поставено в перспективата на единната и сложна човешка мотивация. Отгоре, върху всичко, е тривиалната матрица на идеята за смисъла на живота. Обаче героите са нетривиални, те са необичайни човеци, белязани от мястото, където пребивават – планината. И там всичко се върти в друга посока – защото градът е далече; защото планината е друга цивилизация, където оборотите на живеенето са някак по-мудни, където птиците летят по-бавно, където щъркел може да падне през комина в къщата, където глиганът може да изглежда като товарния влак, където жените могат, като ходят по улицата, да залепват мъжките погледи о себе си като с туткал.

На езика на теорията сюжетът постоянно екстраполира водещата идея за смисъла на живота върху героите си. Кумчо Вълчо вижда смисъла в това да служи и да бди (обаче се влюбва в невероятната жена); Камен Енев се е обрекъл на този смисъл за служенето – да лекува. Пък не го разбира, а го търси някак по върховете на живота. Той търси принципа, а ежедневно доказва конкретиката на принципа; другият герой, Веселин на Масларите, така и не сглобява за себе си водещ мотив – той тръгва от спорта, минава през омразата и изхвърляне на милостта от душата си, за да стигне до лъжепрозре-нието, че парите могат да купят нещо, което не се продава.