Състояние: Много добро
Забележка: Неголямо захабяване от времето.
Издателство: Софийска градска художествена галерия
Град на издаване: София
Наличност: singular
Ширина (мм): 200
Височина (мм): 300
Дебелина (мм): 5
Корици: Меки

Изданието съпътства едноименната изложба, реализирана в СГХГ през септември 2011 г. Съставител и автор е Красимир Илиев. Книжното тяло е съставено от 46 страници, с меки корици. Изданието е илюстрирано с черно-бели и цветни репродукции.
Изложбата е опит за докосване до темата за тъмнината и сянката, обхващащ един времеви диапазон от близо сто години в творчество на тридесет български художници от различни поколения – Иван Мърквичка, Никола Петров, Владимир Димитров – Майстора, Иван Милев, Жорж Папазов, Никола Танев, Бенчо Обрешков, Илия Бешков, Васил Иванов, Генко Генков, Никола Даскалов, Георги Баев, Атанас Пацев, Никола Терзиев, Петър Дочев, Иван Георгиев – Рембранда, Томас Кочев, Стоян Цанев, Ангел Станев, Димитър Лалев, Димитър Кулев, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Юлия Станкова, Красимир Илиев, Зиятин Нуриев, Димитър Илиев, Надежда Карапенчева, Антония Ангелова и Мина Ангелова.
За тях мракът и сянката носят различни смислови значения: покровители на страстите; хранителна среда, която поражда формата; призраци, вещаещи гибел, но и омагьосваща поезия на здрача, неговия час за екстатична молитва, открехваща портата между смъртта и живота. Сянката може да бъде деликатно оръжие на женското кокетство. Тя може да танцува заедно със светлината и да е неин контрапункт. Сянката е концентрирана духовност, а формата, за да е вечна, трябва да съдържа сянка. Сянката на човека е не само негова същност, но и неговата цялостност. Мракът е тъканта на дявола, но и лоно на красотата. Мрачна е тъгата от познанието на човешкото несъвършенство. Мракът е утроба, но и примка за човеците. Той тъче нишка, която оплита светлината в стремежа си да я погълне, но е и нейния създател.
Избраните произведения представят светлината и тъмнината и в диапазона между християнския възглед за тяхното противоборство и китайската идея за тяхната неразчленимост и взаимодопълване. Очевидно е – с времето, особено след 70-те години на 20 век, черното не просто превзема все по-големи територии в българското изкуство, често губи негативното си значение и дори се превръща в същинския носител на образа. Осъзнавано или не, този процес го доближава до онази част от далекоизточното изкуство, която е резултат от дзенския възглед за изобразяване – внезапното постигане на онзи извлечен от мрака разтърсващ миг, който е породен от просветление.