Година на война. Том 1-2

Състояние: Отлично
Забележка: Книгата може да се използва и за подарък.
Подзаглавие: Дневник на руския кореспондент 1877-1878
Издателство: Солвек
Град на издаване: София
Преводач: от руски Екатерина Шишова
Наличност: singular
Ширина (мм): 175
Височина (мм): 245
Дебелина (мм): 35
Формат: 70/100/16
Корици: Твърди

Книгата "Години на война - 1877 - 1878 г" от Василий Иванович Немирович - Данченко е изключително ценен документ за Руско-турската освободителна война. Тя е в три тома и е един прецизно воден дневник от руския кореспондент по време на войната. Позната е на тесен кръг специалисти и историци, но към нея има голям интерес. Досега са превеждани само откъси, свързани с военните действия.

Съдържа очерци и кореспонденции, които писателят е изпращал по време на войната във вестник "Новое время" и които по-късно в преработен вид е издал в тази книга. Съществен факт е това, че в нея са възстановени изхвърлените от военната цензура пасажи, които на моменти са доста скандални.

И в трите тома има богат документален материал, който обогатява познанията ни за войната и ще бъде полезен както за научните дейци в областта на историята, етнологията, военното дело, дипломацията, литературата, така и за по-широката аудитория.

В том І Данченко като очевидец разказва подробно за преминаването на Дунав от руските войски, за епичните събития на Шипка през месец август, за боевете и обсадата на Плевен.

Том ІІ включва интересни подробности за падането на Плевен, за зимния преход през Балкана, за последните боеве за Шипка и за победата, за похода към Одрин, за дипломатическата дейност на Русия, Турция и Западна Европа, за действията на Мраморно море и сключването на примирието. И още - размисли за българите и руснаците, за Албания и албанците, за българската литература и периодичен печат, спомени за Макгахан.

В том ІІІ авторът се спира по-подробно на някои моменти и лични впечатления от войната когато първите впечатления са улегнали и на преден план изпъква личната позиция, отстоявана със словото на ярък публицист и писател, която при това не винаги съвпада с официалното мнение. В него се говори за създаването на Българското опълчение, за минните заграждения на Дунав, за бомбардировката на Гюргево, за дейността на военните кореспонденти, за румънците - съюзници в тази война, за злоупотребите и корупцията в армията.

Като цяло в неговия дневник се усеща атмосферата и настроението по време на Руско-турската освободителна война, в която наред с героизма на руските войници и офицери авторът показва съществуването и на тъмните страни на войната и не спестява факти за злоупотреби с продоволствието, неуредици в болничното обслужване, корупция, жестокост, безсмислени понякога жертви заради грешки на командването, при това документирани и разказани от очевидец. Участва лично в боевете за Шипка и Плевен, в зимния преход през Балкана и е носител на войнишкия "Георгиевски кръст за храброст". Но най-голяма известност са му донесли блестящите и колоритни кореспонденции, които е изпращал в "Новое время" от театъра на военните действия по време на Руско-турската война от 1877-78 година, по-късно издадени в преработен вид с възстановени изхвърлените от военната цензура места под заглавие "Година на война".

"Преди 130 години, около 17,00 часа на паметния за всички българи 3 март 1878 г. , в отстоящото само на 12 км от султанската столица градче Сан Стефано, ген. Николай Игнатиев и Савфет паша поставят подписите си под предварителния мирен договор, с който се слага край на поредната руско-турска война. След 313 дни на върховни усилия и драматични изпитания, на изнурителни походи и кървави сражения, на разрушения и сълзи, на невиждана радост и на много, много надежди, дългомечтаната свобода на българския народ става най-после реалност. И въпреки че самият Санстефански договор има прелиминарен характер и само след няколко месеца той ще бъде изцяло прекроен по волята на големите европейски държави, едва ли някой би се осмелил да оспори, че тъкмо този извоюван с огромни жертви договор, позволява на българите да възродят своята държавност и да поемат най-сетне в собствените си ръце съдбините на своето отечество.
Поредната Руско-турска война представлява повратен момент в историята на Балканите и Европа. Тежката политическа криза, възникнала в резултат на въстанията от 1875 и 1876 г. в Босна, Херцеговина и България, както и последвалият сръбско-турски конфликт, изправят великите сили пред необходимостта да се намесят в търсенето на трайно решение на големия Източен въпрос. Но докато правителствата на Англия, Германия, Австро-Унгария и Франция изчакват и лавират за да защитят по-добре собствените си интереси, Александър ІІ и княз Горчаков, съобразявайки се с всеобщата подкрепа, която българи и сърби получават от всички слоеве на тогавашното руско общество, решават да действат. След провала на Цариградската посланическа конференция и след отхвърлянето на Лондонския протокол от март 1877 г. , единственият възможен път за Петербург остава войната и руското правителство не се поколебава да организира мащабна военна кампания на Балканите и в Кавказ. Още тогава, някои наблюдатели се опитват да обяснят действията на Александър ІІ като опит за реванш за преживяната в годините на Кримската война катастрофа. Други обвързват поведението на Русия с нейните амбиции да затвърди ролята си на хегемон в района на Проливите. Трети се осъмняват, че активността на Петербург се дължи на стратегическите планове за създаване на голяма Задунайска губерния. Каквито и оценки да предизвикват подбудите на руската дипломация обаче, обективният прочит на случилото се през 1877-1878 г. показва, че Руско-турската война изиграва решаваща роля за освобождението на България и за постигане на независимостта на Сърбия и Румъния.
Отчитайки опита от предходните войни срещу Османската империя и съобразявайки се с политическите и военните реалности, руското командване замисля кампанията на Балканите като едно устремно настъпление на юг, което в рамките на 3-4 месеца ще принуди Високата порта да приеме изработените от Цариградската конференция проекти за решаване на Източната криза. Бляскавият план на ген. Обручев за съжаление не успява да се осъществи и след първите успешни действия на юг от р. Дунав руската армия е изправена пред сериозни изпитания. Стара и Нова Загора, Шипка и Плевен, Ловеч, Горни и Долни Дъбник са само част от имената, превърнали се в символи на драматизма и саможертвата, на мъжеството и страданията на руските войници и офицери. Тези имена показват, че пътят към Одрин и Цариград не е само една поредица от славни победи и триумфално настъпление. По този път бяха допускани и грешки, налагаха се и отстъпления, правеха се и ненужни компромиси. Достатъчно е да се отбележи, че въпреки че Освободителната война беше сред най-краткотрайните руско-турски конфликти (само 10 месеца продължи тя), жертвите от страна на Русия бяха изключително високи. На двата фронта - Кавказкия и Дунавския, руската армия даде десетки хиляди убити и починали от раните си и от болести. Над 35 хил. души се завърнаха от бойните полета като инвалиди, а изразходваните в бойните операции средства от бюджета на Русия надхвърлиха над 1 млрд рубли. Последните изследвания пък показват, че за десетте месеца на войната раждаемостта в Русия спада с 8%, смъртността се повишава с 10%, а естественият прираст на населението намалява с 48%.
Великолепно описание на тези именно други, по-малко познати лица на войната, ни предоставя известният руски писател от последните десетилетия на ХІХ в. Василий Иванович Немирович-Данченко. В историята на руската литература неговото име се свързва преди всичко с талантлавите му пътни очерци за различни райони на Русия, Германия, Холандия, Испания, Далечния изток, както и с няколкото завладяващо написани романи "Гроза" (1880), "Вперед" (1883), "Цари биржи" (1886), "Кулисы" (1886), "Монах" (1889), "Семья богатырей" (1890) и др. За нас българите обаче, Василий Немирович-Данченко (брат на талантливия руски театровед Владимир Немирович-Данченко, с който нерядко е бъркан), остава като автор на едни най-подробните и най-блестящи кореспонденции за събитията по време на Освободителната война. Получил възможност да наблюдава отблизо действията на руските отряди на юг от р. Дунав, той успява да придаде на разказите си неподправена автентичност. С живия си изказ и с откровеността си Василий Иванович печели читателската аудитория и неусетно я превръща в пряк участник в събитията, за които разказва. От неговия поглед не убягват и най-малките детайли от ежедневието на войната. Силните му и грабващи слова ни вкарват във вихъра на сраженията, прави ни съпричастни на болката и състраданието, разкрива ни ужаса на смъртта и на насилието, откроява героизма на едни и заклеймява страха на други, разобличава некадърността, корупуцията и парвинющината на трети. Неговите, понякога твърде подробни, но винаги аналитични описания, ни предлагат една съвсем различна от традиционната учебникарска книжнина картина на войната, картина, в която всеки щрих ни предлага нови и нови, при това твърде често неочаквани свидетелства, позволяващи ни да реконструираме отминалите вече събития по един много по-цялостен и по-отчетлив начин. Тази прочее многопластовост, е и истинската причина царската цензура да се намеси в работата на кореспондента и когато той решава да отпечата впечатленията си от войната под общото заглавие "Год войны", текстовете му излизат преработени и сериозно осакатени.
Настоящото издание представлява първия опит за цялостно представяне на труда на Василий Немирович-Данченко на български език и искрено се надявам, че българският читател по достойнство ще оцени неговия талант и смелостта му да разкрие истинското лице на войната. "

доц. д-р Пламен Митев