... Въпреки че знаех, че нищо няма да се случи, съвсем нищо, тръгнах през двора към тях. Докато вървях, изпитах странно и плахо внушение: че целият осезаем свят – паветата, дърветата, небето, четирите страшни сечива - по някакъв начин се е отърсил от физическата си реалност и се е превърнал в просто въображение и че единственото, което съществува, сме само ние със сватбарите. А внушението от своя страна отстъпи пред по-силно усещане: че дори и ние вече не сме физическа реалност, а съществуваме само като дух - единствено заради нуждата, която имаме един от друг.

... Докато се движех през този двор към тях и им се представих, за пръв път изпитах простичкото и истинско усещане за завръщане у дома. Тогава за пръв път не изпитах вцепеняващия ме ужас, а влудяващите ме въпроси бяха замлъкнали.
И в крайна сметка се отказах от шанса.