На мъжете и жените преди мен.
И на онези след мен.
Защото всички истории за океана са политически,
а ние сме късове от нещо, което търси пристан.

От книгата Нощ в Каракас:

„... Никога не съм смятала семейството ни за голямо. Семейството бяхме майка ми и аз. Родословното ни дърво започваше и завършваше с нас. Заедно образувахме стъбло,
нещо като алое – от онези, които могат да виреят навсякъде.
Бяхме дребни и целите в жилки, едва ли не жилести, може би за да не ни боли, когато ни откъснат някое парче или дори целите корени. Бяхме създадени да устояваме на трудностите. Светът ни се крепеше върху способността ни да поддържаме равновесие помежду си. Всичко останало беше по изключение, някакъв придатък, и следователно можехме да минем и без него: не разчитахме на никого, бяхме си достатъчни една на друга...