ПОРТРЕТ НА НАДЕЖДА

Пак рисувам на тъгата портрета.
Малко ретро, но нали го платиха.
С молив стреснат, по липса на четка,
от гротеска на няколко щриха.
Вместо сълзи, нахвърлям лунички,
в светлосенки очите й вплитам,
ей – очите й, някак си ничии,
а пък точно в сърцето ми впити.
И не казвай на друг, че прилича,
те косите й тъй ще струят, че
да разбираш, че още обича
във едно средпристанищно кътче.
Ти си мислиш, че така се шегувам?
Независимо как ти изглежда,
тя, тъгата, която рисувам,
е проект за портрет на надежда.