Средство да имаш врагове, том 5 - публицистика

Състояние: Отлично
Забележка: Нова, подходяща за подарък.
Издателство: Захарий Стоянов
Град на издаване: София
Наличност: dropshipping
Ширина (мм): 150
Височина (мм): 215
Корици: Твърди

Захарий Стоянов е удивително явление в нашата история - изненадващ и спорен от началото до края! И след края! Не е образ като на картина, че да го приковеш на стената, а неспокойно зрънце живак - докато разбереш, че си го докоснал, и виждаш как ти се присмива от някой неочакван ъгъл!

Така и сега при подредбата на публицистиката му. По хронологичен ред, по жанрове или... ? Ако изоставим каноните, ще успеем ли да го представим по-понятно, по-правдиво, по-верен на себе си и на епохата?

Как навикваното неграмотно медвенско овчарче се превърна в блестящ публицист? Може ли узурпаторът на Българската конституция, жестоко подиграният Искендер бей, за три-четири години да заиграе хоро с шопите и да се издигне до "Няма Батенберг - няма България! ". Как и защо нападаме и спорим с "Бил той който и да е"? Кога "Румелия е вече наша"? И после: "Трябва ли да съществува Румелия"? След като е бил на върха на Съединението, защо в съединена вече България притеснено твърди, че "Ние сме трима голи вестникари амо! " Вярно ли е, че "ние никога не бъркаме литературата с политиката"? Как изглежда всичко това след сто и толкова години?

Роден в семейството на овчаря Ст. Далакчиев. Учи в църковното (след 1860 взаимно и класно) училище в с. Медвен (1856-1862). Овчар в с. Инджекьой (дн. Тополите), Варненска област и в с. Подвис, Бургаска област (1866-1870), Шивашки чирак в Русе (1871-1872). Член на Русенския революционен комитет. Чиновник по Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873). Участва в Старозагорското въстание (1875). Един от апостолите на IV революционен Пловдивски окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието е затворен в Пловдив, по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877). Член на окръжния съд в Търново (1880). Секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882-1885). Оглавява БТЦРК, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 е в София. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател на НС (1887), председател на НС (1888-1889).