Сестра ми беше пеперуда. Наричат болните от булозна епидермолиза „пеперудени деца, защото кожата им е тънка, крехка и лесно може да бъде наранена. Двадесет на един милион души се раждат с тази изключително рядка диагноза. Сестра ми не можеше да носи къси панталонки, рокли и тениски, ходеше превързана винаги с марли и бинтове. Не скачаше на ластик, нито пък караше колело, защото почти всяко нещо можеше да я нарани.

Бях по-малката и в началото не осъзнавах, че сестра ми е болна. За мен нямаше друга истина от тази пред очите ми, а пред очите ми, заедно с мен, растеше едно най-обикновено момиче. Разбирах за болестта постепенно, разбирах за страховете на родителите си, болестта се движеше и в мен – в сменената при раждането ми кръв, в невъзможността да се отдалеча от родния град, в притесненията за здравето на собствените ми деца.

Повестта „Сестра ми пеперудата е художествен прочит на моето порастване – разказ за порастването на страховете и за тяхното надмогване, в което може да има много красота. Защото пеперудите са цветни същества, летят около нас, разговарят с въздуха и с цветята и някои от техните думи можем да чуем и ние.