Състояние: Много добро
Забележка: Посвещение и автограф от автора.
Издателство: Libra Scorp
Град на издаване: Бургас
Наличност: singular
Формат: 60/90/16
Корици: Меки

В мислите си за любовта Птицата не усещаше нито хладината на водата, нито блясъка на слънцето. Продължаваше да си задава въпроси за любовта, сякаш за първи път мислеше за нея. А знаеше много добре, че тя е на Бога, на оня жив Бог, който броди из вселената и учи, че най-добрият път км доброто не е нищо друго, освен любовта. Точно тук се сети за споделеното от приятелите му, че човекът е живо същество на вселената, която единствено носи частица от нейната любов.

- Аз също нося любовта у мен - рече си безгласно и изведнъж се обърна към Лилия, която летеше с него със сияйна усмивка на лицето и със светещи като звездите очи.

- Да летим още! Не искам да спираме - чу гласа й така ясно, сякаш в действителност беше до него.

В един момент от полета, когато се обърна да види къде са другите лебеди, видя че ги няма. След тях лети само един грамаден лебед. Стресна се.

- А какъв е този лебед, който лети след нас? - запита Лилия и посочи с ръка къде се намира.

- Това е тя.

- Коя?

- Жената, която ме срещна там, където работиш. Дай да бягаме - добави Лилия, хвана го за ръка и промени посоката. Летящият към тях лебед все повече и повече ги доближаваше.

- Да бягаме - рече Птицата и срещна погледа на Лилия.

- За любовта давам душата си, но на нея няма да се предам - рече и размахаха криле в съвсем друга посока. Двамата наблюдаваха как реагира преследвачката. Едновременно с това страхът у двамата, че може да ги догони, да ги срази, да ги обърка, се увеличаваше. И двамата си задаваха въпроса какво могат да направят. Птицата се въоръжаваше с мисълта да изчакат похитителя и да го унищожат. На въпроса с какво, нямаше решение. Бяха нависоко, високо, където нямаше нито дърво, нито хора.

- Какво решаваш? - с тих глас, като че ли някой я беше хванал за гърлото. Тя не го поглеждаше, а само наблюдаваше свирепия лебед, който ги доближаваше все повече и повече... - Решавай - с по-висок глас и малко невероятен тон повтори въпроса си Лилия. Славеят мълчеше, но вече кроеше в себе си как да свърши със себе си, за да запази Лилия. Не намираше достатъчно сили и то не само мъжки, но и се поддаваше на страха, който вече го побеждаваше.

В един момент и двамата достигнаха до едно единствено решение. Рязко да се спуснат надолу и по този начин да не позволят на преследвача да лети. С погледите си, със стискане на ръцете си, с молитвите към Бога да извършат това, те изпуснаха ръцете си.

- Лилия! - чу се гласа на Птицата. - Аз ще се хвърля отгоре й! Може да загина, но ти ще останеш жива - с висок, напълно чувстван глас извика Птицата. Лебедицата извика двойно по-силно да не прави това. Помоли го да я изчака да бъдат двамата и да направят опит да яхнат врага. Но за да стане това трябваше нейният любим да се задържи във въздуха или да литне нагоре и двамата да се съберат. Това се оказа не трудно, а невъзможно. Разстоянието между двамата се увеличаваше. Страхът от нещастния край ги обхвана изцяло, но в този момент у Птицата дойде кой знае откъде решение, че момента е такъв, в който трябва да се направят неща, които не се правят винаги.