ИВАН ВАЗОВ (1850–1921) се установява в София през пролетта на 1889 г. Тук той се посвещава на активна обществена и писателска дейност; само шест години по-късно е честван официално като Народен поет. В периода 1890–1905 г. Вазов усилено пише разкази, събрани в пет последователно издадени сборника: „Драски и шарки (два тома), „Видено и чуто, „Пъстър свят, „Утро в Банки. В тях наистина не е обособена група, наречена от самия автор „софийски разкази, но значителна част от произведенията са на софийска тематика. Те отразяват непосредствените впечатления на Вазов, който е обичал да се разхожда из улиците и околностите на София, понякога със съзнателното намерение да наблюдава поведението и нравите на новите столичани.

В сборника са включени трийсет Вазови разказа със сюжети от столичния живот. Подредени хронологично, те представляват истинска хроника на събитията в българската столица от края на XIX – началото на XX век. Характерни за белетристичния подход на писателя са живата наблюдателност, усетът към характерни детайли, психологическото проникновение и склонността да се извеждат образи-типове на тогавашната действителност.

---------------------

Иван Вазов (1850–1921) – всепризнатият български поет, писател и драматург, е роден в Сопот в семейство на заможен търговец. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка „Пряпорец и гусла, последвана от „Тъгите на България (1877), „Избавление (1878), цикъла „Епопея на забравените (1881–1884), „Под гръма на победите (1914), „Не ще загине (1919) и други. Утвърждаването му като белетрист, започнало с мемоарите „Неотдавна (1881), е белязано от пет сборника с разкази, няколко повести, сред които „Немили-недраги (1883) и „Чичовци (1885), и романите „Под игото (1894, първия български роман) и „Нова земя (1896). Вазов създава образци във всички литературни жанрове и очертава жанровите граници в новата ни литература.

До края на дните си останал верен на патриотичната и гражданската тематика, той е наречен Патриарх на българската литература и е признат за Народен поет.