Силард Рубин (1927-2010, Будапеща) е поет, писател, преводач. Завършва английска и унгарска филология в университета „Петер Пазман. През 1946 г. се включва в литературния кръг към списанието за художествена литература „Уйхолд, на което сътрудничат значителни унгарски писатели като Иван Манди, Янош Пилински, Агнеш Над Немеш, Ищван Йоркен и др. По-късно работи като журналист, ръководи културната рубрика на Централния съвет по печата и е редактор в издателство „Интерпрес. Съавтор е на унгарския превод на „Тютюн от Димитър Димов.

През 1952 г. публикува първия си роман „Хвърлен камък, последван от още шест книги. Критиката го забелязва едва след като новелата му „Игра на птици (1963), преведена и на немски, жъне неимоверен успех. Съвременниците му отдават заслужено внимание, Миклош Сенткути го нарича „модерния Вертер, книгите му биват оценени по достойнство и от Янош Пилински, Петер Естерхази и др. Романът „Младенци излиза едва след кончината на писателя като част от архивното му наследство.

-------------
Силард Рубин започва работа по „Младенци още през 1960-те години, когато научава за поредицата от хладнокръвни убийства на деца в малък провинциален град. Извършителят е не закоравял криминален престъпник, а красиво двадесетгодишно момиче. Книгата въздейства разтърсващо, не случайно критиката я сравнява с романа на Труман Капоти „Хладнокръвно.
Рубин има амбицията да доведе разследването на убийствата докрай. Струва му се немислимо Пирошка Янчо да е серийна убийца без съучастници. Поради спецификата на епохата да се добере до данни, съдържащи пълна информация, се оказва невъзможно. Затова и намерението му да напише документален роман остава химера. Изпод неговото перо се раждат първите две части на книгата. В настоящия му вид романът бива сглобен от писателските архиви на Рубин.
„Младенци (2012) излиза посмъртно и пожънва небивал успех сред унгарските читатели. По книгата е поставена и пиеса на камерната сцена на престижния будапещенски театър „Йожеф Катона.

---------------
„Първо привлече и задържа погледа ми красотата на снимката от лявата страна.
В средата, под окаченото над канапето с декоративна облегалка разпятие, седеше старец с големи мустаци, с кривогледо момченце в скута. Бабата им се подсмихваше отляво на канапето, а дъщерята и зетят седяха на тапицираните странични облегалки. Може би снимката беше правена за рождения ден на детето, но беше толкова контрастна, че върху нея добре личаха и разногледите детски очички, и блясъкът на плюшената калъфка, дори и пискюлите, висящи от канапето. Явно фотографът беше занесъл и лампите си в селската къща и старателно бе осветил гостната стая.
Под снимката се четеше следният надпис с печатни букви:
Мястото на престъплението.
Това не можах да разбера.
Снимката изглеждаше така, като че ли бе пристигнала в музея от безкрайно далеч, но през мъчително дългия си път не само не беше избеляла, а дори напротив, бе попаднала тук, изпълнена със светлина и пропита от благочестие. Като я гледах, ми се струваше, че все повече се доближавам до излъчваната от семейството набожност, сякаш от преддверието на невидим параклис бях попаднал в светилище.
Снимката е била направена за спомен от рождения ден, но днес вече е криминален документ: семейството седеше на онова канапе, на което изчезналите момичета са били изнасилвани и завързвани.
За миг погледнах съседната фотография, портрет на дете или момиче, после насочих поглед към макета, но само очите ми блуждаеха там, в съзнанието си бях другаде.

Сетих се за една от историите на Пилински.
Беше вестникарска новина: в Париж малка прислужница убила господарката си. Дамата се подготвяла за пътешествие и изпратила момичето да се сбогува с родителите си преди това. Момичето поискало да си остане завинаги у дома, но нито майката, нито бащата не разбрали защо, то само повтаряло: „Морето!. „Страх те е от морето ли? „Да! Присмели му се и го проводили при господарката, готвеща се за път. Момичето я намушкало в сърцето и възрастната дама умряла.
За булевардна новина беше прекалено хубава и загадъчна, но се налагаше да я пренебрегна. Тук ставаше дума за пет души.

Неспокойно, безпомощно разглеждах снимката на момичето. Над нея беше изписано: Извършителят. А под снимката стоеше името й: Пирошка Янчо.