Людмила Миндова пише на ръба на личното и политическото, в тази точка на болезнено срещане, което май е единственото възможно писане днес и тук. Тук, където „историята дерайлира отгоре ми, където „разпродават детството ми на безценица тези, които... Гневност и крехкост, уязвимост и съпротива има в тази етика и поетика, повече средноевропейска, отколкото наша. И още – внезапни чудеса на всекидневието като в любимото ми късо стихотворение „Облак.

Стихосбирката на Людмила Миндова е политическа и социална, и лирична. Тя с рационален скалпел разчленява света наоколо на възмутителни и възхитителни съставни части и в същото време му додава душа и смисъл с плам, неподлежащ на делнична класификация. В едно от най-прочутите си стихотворения, „Лимоните, Еудженио Монтале говори за трепетното усещане, предхождащо разкриването на велика тайна. Людмила Миндова дава на този трепет името „тамбос –– гръцка дума за „удивление, „смайване. Но докато в „Лимоните Монтале спира, преди да е познал и назовал тайната, в „Тамбос смайването е и преди, и след познанието. Което, вярно, е тъга, но и ярост, и сила, и новоудивление.