Тоталитаризмът

Тоталитаризмът като теория и проблемно поле

Днес все по-често в публичното пространство по един или друг повод се сблъскваме с позоваването на думата тоталитаризъм и това е свързано не с отпращане към практиките или събитията от познатите ни класически тоталитарни режими на ХХ век, а към практики или събития в страни с либерален режим и дълбоко вкоренена в историята им демокрация, както и към страни от бившия съветски блок, стъпили на пътя на демокрацията и в една или друга степен затрудняващи се да консолидират демократичните си институции. Логично възниква въпросът - на какво се дължи това: на непознаване на близката история на ХХ век или на опити за ревизиране смисъла на едно утвърдено в политическата наука понятие. Понятието тоталитаризъм не е ли на път да загуби научния си характер, постепенно превръщайки се в една разширена политическа метафора, изразяваща по-скоро раздразнение и емоционална реакция по отношение на съвременни нагласи, факти или явления? Или става въпрос за интуитивно уловени промени в социален и политически план, извикващи призрака на тоталитаризма в различни национални, социални или политически контексти, отличаващи се радикално от контекстите, в които са възникнали старите тоталитаризми. За да проверим тези хипотези е необходимо преди всичко да се върнем отново към теоретиците, създали тоталитарната теория, и да потърсим внимателно отговори в набелязаните от тях уроци за времето след тоталитаризма. Все неща оставали малко встрани при ранното им четене поради ангажираност с морална и политическа оценка, както и радикална присъда на феномена, чиито непосредствени свидетели и потърпевши бяха по-възрастните поколения. Поради това в повечето случаи в публичното пространство, не само у нас, циркулират опростени версии, редуциращи сложни по същество теории до няколко общи положения, най-често за непосредствена политическа употреба. Целта ми е да повдигна завесата пред дълбочината и проблематичността и на най-влиятелните тоталитарни теории, както и върху характера на водещите им мотиви и набелязаните цели. Сложно мислене, непощадено от колебания, противоречия, влияния и промени, подлагано на критики и само изграждано в духа на полемика. Внимателното четене на текстовете на създателите на тоталитарната теория показва, че са писани с оглед и на времето след това, времето след тоталитаризма, когато неговата реалност и неговите практики ще бъдат зад гърба им, но сянката му ще продължава да пада върху новия живот.

В центъра на това изследване са трудовете на трима изследователи на тоталитаризма, трима начинатели - Хана Арент, Ерик Вьогелин и Реймон Арон, много различни автори, ярки индивидуалности, чиито срещи и сблъсъци спомогнаха теорията за тоталитаризма да не се появи като догматична дисциплина, а като проблемно поле, отворено към нови аспекти и към динамиката на промените във времето. Може би прави впечатление, че от предложения списък отсъства Карл Фридрих, който в предишни мои публикации заемаше мястото на Ерик Вьогелин сред водещите трима. Причините са комплексни, обективни и субективни. Първо аз самият сравнително късно открих Ерик Вьогелин, слабо известен и малко превеждан в Европа (с изключение на Германия) до 80-е години. По-важна е другата причина - с промяната на политическия контекст, в който живеем, напред излизат проблеми, които не са стояли преди две-три десетилетия. Книгата на Фридрих/Бжежински "Тоталитарна диктатура и автокрация" беше много актуална за излизащата от комунизма страна, особено належащо беше коректното идентифициране на характеристиките на тоталитарния режим и неговото осъзнаване отвъд всекидневните битови преживявания с оглед на новите политически перспективи. Но това е труд, отговарящ на ситуацията от времето на Студената война и изпълнил своята роля успешно, не на последно място и заради достъпния и не затрудняващ широката публика език. Нещо, на което се дължи и популярността му. Той по същество класифицира, подрежда и прибавя много нови детайли от функционирането на тоталитарната машина, но остава на полето на политическия анализ и говорене, без да предлага собствен изследователски метод. Въпреки обогатената фактология и задълбоченото познание на структурите и практиките преди всичко на съветския тоталитаризъм, той по същество не напуска рамката, очертана от труда на Хана Арент "Произходът на тоталитаризма". При всичките му положителни качества, трудът на Фридрих/Бжежински е плод на академическа рутина и наистина може да се похвали със своята прецизност и широта на погледа. Но той, както самият Фридрих отбелязва в предговора към второто издание на книгата, е предназначен за обучение на студентите по политология в по същество изцяло добронамерената и благодатна среда на американските университети от Бръшляновата лига. А не, какъвто например е случаят с преподаващия Реймон Арон, пред когото стои деликатната задача да изтръгне от умовете на овладените от бунтарски левичарски плам студенти конформизма на масовото мислене, а в общонационален план да се пребори с доминиращите тенденции в интелектуалните среди.

В книгата теориите на Хана Арент, Ерик Вьогелин и Реймон Арон ще бъдат предмет на проблематизиращ прочит в светлината на сравнителната перспектива и на взаимната им рецепция. Не ме занимава огромната индустрия от коментиращи текстове след това. През годините тримата са критикувани от мнозина, понякога достатъчно сериозни изследователи на тоталитаризма, основно през ограничени тематични перспективи, през конкретни национални и политически контексти, в ситуация на изобилие от информация и триумфиращ либерализъм. Ето защо много рядко, само при необходимост на анализа, ще се позовавам на теоретици след падането на Берлинската стена, тъй като те най-често се явяват пророци със задна дата. От тяхната позиция несправедливо, а и много трудно е да приемем буквално всяка критична бележка към тезите на класиците на тоталитарната теория, тъй като книгите им са родени в коренно различен контекст. В единия случай става въпрос за прозорливост и предизвикателство, в другия, с много малко изключения, за готови истини и политическа коректност. В единия случай става дума за съдбовна лична ангажираност, в другия - за научна ерудираност и рутина. Но най-важното, много рядко се казва нещо, независимо от понякога впечатляващата изобретателност, което по същество да не е казано вече.

Още от 30-те години тоталитаризмът не веднъж е бил обект на обсъждане и коментари, но обикновено е оставал в границите на идеологическото противопоставяне или на есеистично-журналист