Решено е да тръгнат на тринайсети, вторник. Авиаторска тактика за надхитряне на смъртта – избираш фатален ден и го предизвикваш. Компасите са окачени, навигационните таблици изчислени, радиото изпробвано, ластиците на амортисьорите плътно намотани на осите си, текстилните обшивки подсушени, водата от радиатора филтрирана. Всеки нит, болт и шев е двукратно проверен. Обувките са излъскани.
Термосите с горещ чай са приготвени. Сандвичите са внимателно опаковани. Списъците се отмятат надлежно.

Качват се, съпроводени от откъслечни възгласи, закопчават коланите, проверяват за пореден път инструментите. Секундантът подава сигнал. Контакт!

Двигателите изхвърлят валма дим. Перките се завъртат. Вими се хвърля в бурята. Леко на верев спрямо вятъра. Нагоре по хълма. Давай, давай!

Ивицата тъмни борове, която очертава края на пистата, изглежда все по-близо и по-близо. Колцина ли са загинали така?

Джаки, задръж го, момче. Завърти го. Спирачки. Сега. Триста метра. Мили боже в небесата. Порив на вятъра подхваща лявото крило и самолетът се килва надясно.

И тогава го усещат. Набъбващ студен въздух в стомаха. Издигаме се, Теди, погледни, издигаме се! Бавно набират височина, душите плахо се окриляват, самолетът е на няколко метра над земята, с вирнат нос, вятърът свисти в подпорите на крилата.

Колко са високи тези дървета? Колко мъже са загинали така?

Браун си представя как би звучало падането. Пращенето на дървесната кора. Плетеницата от стъбла. Пукотът от чупещите се клони. Сблъсъкът.

Стига, стига. Гърлото му още е свито от ужас. Надигат се леко на седалките. Като че ли така ще облекчат самолета под краката си. Хайде, още малко нагоре.

Небето над дърветата е океан.