Състояние: Отлично
Забележка: Нова, неизползвана книга.
Подзаглавие: Биографичен очерк за живота и делото на ген. Владимир Вазов - кмет на София 1926-1932 г.
Издателство: Златен змей
Град на издаване: София
Наличност: singular
Ширина (мм): 140
Височина (мм): 200
Корици: Меки

При среща с книга като "Войнът-кмет" на Елинка Бояджиева си даваме сметка колко малко познаваме миналото си. В конкретния случай - миналото на София.

Личността на Владимир Вазов на чието кметстване е посветена книгата, е изключителна интересна и значима.

На пръв поглед Елинка Бояджиева е прекалила с разказа си за Вазовия род и за неговите представители. За Вазови сякаш всичко е казано, но няма по-нелепо твърдение от това.

Защото явно не сме усвоили урока за "Страшното", кървавите ужаси през 1877 г. , които са от изключително значение за формиране характера на Владимир Вазов. Ето как го е видял 9 годишния Владимир Вазов, който го разказва в заника на живота си във своите "Животописни бележки":

"Турци се връщат от Балкана. Един носи пардесюто на баща ми, хубавия му бастун с дръжка от слонова кост и чантата му през рамо, в която бяха книжата и парите. Така баба и мама разбраха, че е убит. (... ) Тълпи турци грабеха покъщнината и товареха на коне. Тук бях свидетел на една страшна сцена. В съседния двор бе намерен скрит в купчина тютюн един сопотненец. Турците го извлякоха, стреляха в него, вързаха ръцете и краката му (... ) и върху гърба му натрупаха камъни, докато се строши гръбнакът му.
През нощта, поради големите тревоги, усилия и страдания, мама пометна... "

Ако паметта ни за тези злодейства беше жива, няма да се допускат безумни прояви като проекта "Батак", няма да са възможни Антонина Желязкова и планираното недоразумение Златко Енев, тези невинни деца от брака на Киряк Стефчов и Рачко Пръдлето...

При такива мигове от детството няма как Владимир Вазов да не се насочи към армията.

В Първата световна война Владимир Вазов като командир на 9-та Плевенска дивизия си спечелва гордото прозвище "Героят от Дойран".

Впрочем, ето още едно събитие, за което си заслужава по-често да си спомняме - случилото се при Дойран.

Удивителното е, че Владимир Вазов, който е бил пряк свидетел на турските зверства, а неговият брат Михаил е бил застрелян по погрешка по време на преврата 1886 г. - все събития, които би следвало да го ожесточат, го превръщат в личност хуманна.
Но какво се случва по време на страшната отбрана на Дойран? Свалили английски аероплан. От останките на летателния апарат били извлечени останките на двама английски военнослужещи. На другия ден полковник Владимир Вазов нарежда да бъдат погребани с военни почести двамата англичани.

Как да не си спомним стиха на Дебелянов, че "мъртвият не ни е вече враг"?

А давате ли си сметка, че именно този завет на Дебелянов игнорираме, като не помним тези, които са живели преди нас?

След поредната загубена война блестящият артилерийски офицер, вече генерал, Владимир Вазов е уволнен. Армията губи един военоначалник с удивителни способности (всъщност отказът от доказани таланти у нас се превръща в лоша традиция - най-блестящият талевизионен водещ Кеворк Кеворкян е изтласкан от телевизиите, най-дълбокият и най-талантлив съвременен български поет Борис Христов е фактически заточен в едно селце и е изключен от литературния ни живот... да продължа ли позорния ни списък, та той край няма... ), но пък политиката печели.
Защото генералът преминава на друг фронт - включва се в Демократичния сговор, а по-късно е избран и за кмет.
Избран е за кмет Владимир Вазов от общинските съветници, тъй като Търновската конституция не допуска пряк избор на кметове - тъй прехвалваната, с уж демократизма си конституция, но и тъй непознавана...

Оказва се, че генералът не само може да води кръвопролитни битки, а че той може и да съгражда. София преживява своеобразен ренесанс по време на кметуването на генерал Владимир Вазов, София се сдобива и с грижовен стопанин. Трудно е даже само изброяването на свършеното в София през време на двата кметски мандата, пък и не е необходимо, защото ще стане пределно ясна некадърността на сегашните кметове на София.

За жалост това минало е напълно непознато. Вините са много. И на столичната община, и на кметовете на София, и на интелектуалците.

И все пак миналото на София трябва да бъде разказано, показано, проследено и обяснено. Имаше успешни опити в тази посока - вчера Петър Величков, а ето днес и Елинка Бояджиева.

Защото инак саморъчно се обезнаследяваме.

Градът не е само място за живеене, в него са се побрали духовете на предците ни.

Най-трудно е да се мисли в тази посока - че сме продължители.

Колко по-лесно е да се отрича миналото и да се живее с нелепата мисъл, че всичко започва отначало... Елинка Бояджиева сочи и такива примери - за безсмислено-разрушит